Някой път си поставяме цели, които не можем да изпълним.
За разлика от предни години, тази година нямах възможност да тренирам. През 2019та имах контузия на кръста и трябваше през последните няколко години да се откажа от редица неща – любими упражнения във фитнеса, танци, тичане.
Миналата година – въпреки заразата по цял свят и голямото затваряне – пак се опитвах да поддържам форма. Получаваше ми се до ноември, когато отново затвориха фитнесите.
Тази година се оказва тежка – емоционално. Може би всяка си има тези предизвикателста, но този път проблемите прозитичаха от това, че въобще не мога да тренирам. Пак проблеми с кръста и лечение.
Именно в най-тежкия момент реших, че вече съм се отказал от прекалено много. Голяма болка, прикован за леглото, няма поза, в която да не ме боли – прав, седнал, легнал. Има само степенуване. Тъкмо в този момент брат ми споделя, че крайният срок за записване за Витоша 100 идва. Първоначалната ми мисъл беше – колко пропаднах, в каква форма бях и какви неща можех да правя.
Бях се пробвал два пъти.
През 2017 с две седмици тичане до офиса (около 5км) по Симеоновско с неудобни обувки. Брат ми го беше карал вече няколко пъти с колело. Четохме статия на изключително даровито момиче, което описваше мъките на състезанието с колело, как никога повече няма да си го причини… и как планира да се запише отново следващата година. Изглежда това е някакъв мазохистичен синдром на хората, които правят в100 (или както шеговито се съкращава – ж100). Та четохме, надъхвахме се един друг, говорехме с приятелите си за това невероятно приключение и предизвикателство.
И така, с почти никаква тренировка се оказвам на старта на Витша 100 през 2017та. Състезанието вече се провеждаше отделно – хората с колело почват ранната сутрин на събота, а скороходците – точно в 23:59 събота вечер. С наивността на човек, който никога не го е пробвал – и не знае какво е да се поддадеш на тълпата около себе си – си бях обещал да тичам “само надолу”. Е да, ама не! Тичах колкото мога и по равно, не почивах на първия и втория пункт. Слънцето ме огря нейде около с. Боснек. Стигам до Чуйпетльово (какво име само!) и.. нещо хладно. Там на пункта има къщичка и решавам да изпия един чай, пък и да се скрия, че малко позаваля. Вътре хората обсъждат, че състезанието може да се отмени. Така и стана. Обадих се на брат ми, той ме прибра с колата. Докато дойде краката бяха тотално сковани, а аз си вярвах, че имам сили за още един пункт (Ярлово, или още поне 12км). Наивността на начинаещия!
Идва началото на 2018та. Два-три пъти се разболях само декември-януари. Гледам се в огледалото, не храесвам какво виждам. Трябва да се тренира. Почвам да ходя на фитнес, но бързо откривам, че тичането ми харесва. Спомените от в100 още са горещи. Далечен детски спомен – на дали верен – ми напомня, че трябва да тичам над 20 минути, за да почна да свалям. И.. откривам, че все си мисля за нощното тичане с челник. Запалвам се. Този път ще бъда подготвен. Именно тази година брат ми смята да тича, а не да кара колело. Същото заявява и един приятел, спортна натура – Георги Дянков. Заформя се компания, няма отказване. На самото състезание засякохме и една позната от startup средите – Елия Атанасова. Разказва ни, че тренира планинско бягане, докато приятелят й кара колело! Почваме да тичаме, този път си личи, че съм тренирал сериозно. Сменям компанията – ту тичам с брат ми и Ели (които са в много по-добра форма), или с Дянков (който също е в по-добра форма, но с контузия). Във форма, но продължавам да съм адски наивен. Опитната Ели и брат ми ходи дългото асфалтово изкачване до Чуйпетльово, а аз – имайки сила – си тичам. Настигам ги – дори не мога да повярвам, че е възможно да поддържам скорост като тяхната толкова дълго време – и им махам усмихнато. Само няколко минути след това пронизваща болка в прасеца ме приземява и така с ходене стигам Чуйпетльово. Все пак тренировките си казват своето, събирам сили и потеглям към Ярлово. Началото е адски трудно – студено, още не е изгряло истинско слънце, болката демотивира, водата свършва и настъпва паника. Изкачвам се на равното и се появяват ангели, които дават вода. В това време гледам – хора, които досега съм изпреварвал, ме подминават. Идва и едно малко момиче, което не бяга бързо, но също ме подминва. А! Тук спортната злоба се включва и почвам да я следвам до дето мога. Малко момиче, не тича бързо, но в по-добра форма и не спира! С комбинация от тичане и ходене се докопвам до Ярлово. Там следва дълга почивка, поне 35 минути. Обмислям какво да правя, но в крайна сметка потеглям. Предимно тичане, но умората ме настига. На Ярема вече отчаянието е сериозно, но тук ме настига Дянков, който успява да ме накра да тичам, а не да ходя. Стигаме до Брезите, Дянков ми напомня, че въпреки всичко съм с доста добро време (75км за 11ч 56мин). Продължаваме мъката зедно почти до Бистрица, но той се отказва – вече не може да търпи болката в коляното – неговата стара травма. Казваме си чао, аз продължавам. Тичам средата между Бистрица и Симеоново, където се обаждат бедрата, а прасецът вече не иска да слуша. Стигам Симеоново, където на пункта на Хармоника има мечка. Крокодилски сълзи от щастие от моя страна. Толкова желана прегръдка! Малко след пункта – изминавам 9те километра до финала в болка за 3+ часа. Общо време: 16:39:16 (номер 2033).
Същата година осъщестявам друга моя голяма мечта – правя Ком-Емине за 16 дена, 2 от които почивка.
Идва 2019та. Още от началото на годината – травма в кръста. Едно от нещата, които не пожелавам на никого. Не можеш да спиш, да лежиш, да седиш – нищо. Въпреки това – инат – продължавам да тичам, да ходя на танци и да си причинявам още увреждания. Най-накрая почвам лечение, няколко месеца мъки. Възстановявам се, що-годе. Правя опити да се върна на любимите си народни танци, но не се получава. Болките в кръста се завръщат. Същото и с тичането.
Нищо, нова година – нов късмет. Идва 2020г. Този път съм се пазил и може да не мога да танцувам народни, но поне латино танци става. И тичане. И силови тренировки. Мисля за Е4 (Витоша-Верила-Рила-Пирин-Славянка). Няколко контузии и осъзнавам, че вече не мога да правя мъртва тяга и клек. Идва Ковид, всичко затваря. Правя опити да поддържам форма с тичане по улиците (когато го разрешиха), качване на стълби в блока, ходене на фитнес, когато ги откриха в края на годината за месец-два. Като цяло нулева година и имайки предвид през какво минаха доста хора – не мога да се оплача. Брат ми и Рая се ожениха, та имаше поне нещо хубаво.
Идва 2021ва, а аз ставам във все по-лоша форма. Качвам кила, нямам мотивация да ходя на фитнес в малкото време, когато залите са отворени. Противоепидемичните мерки се сменят непрекъснато, а аз – въпреки, че съм инат – имам нужда от малко постоянство, за да си създам навик.
И.. моят кошмар се повтаря. Отново. От нищото. Къпя се, мия си ходилото и мускулите на гръбнака правят няколко вълнички. Това не е на добре, мисля си. И се оказвам прав. Не бях изпитвал такава болка от 2019та. Този път нямаше заигравки, директно отидох на лечение. Две седмици по-късно бях здрав. Питах физиотерапевта – ОК ли е да тичам на меко (НСА) – да, внимавай и ми кажи как са нещата. Е, как да са – пак се прецака кръста, пак посещение.
Точно в най-голямата болка и момент на отчаяние – какво бях, в какво допуснах да се превърна – брат ми споделя, че идва крайният срок за записване за Витоша 100. В този момент аз не можех дори да седя!
Какво ми мина през главата – не съм сигурен. От една страна наранено самочувствие – имаш образ за себе си в главата си на човек във форма, а си качил 10кг. Отказал си се от много неща, които ти доставят удоволствие – танци, тичане в планината, фитнес. Всяко физическо услилие в главата ми е свързано с риск отново да съм на легло заради травмата в кръста.
И ето го, предизвикателството, което започна всичко това през 2017та.
Една сученичка беше споменала преди време – е какво толкова – 100км може да ги извърви винаги, все ще издържи. Възможно е – тя и приятелят й са в планината при всяка възможност. Дори след като роди дете е в невероятна форма.
Не съм ли и аз достатъчно инат? От малко ли се отказах досега? Не се ли страхувам прекалено много от това, което може да ме контузи, а всъщност да изпускам да живея?
Някъде измежду тези мисли хванах дебитната карта и се записах. Ходенето не ми причинява травми. Мога да ходя с щеки, а те помагат да намалят травмите.
Мина лечението, не бях направил нито една тренировка (с изключение на едно 3.5км тичане с не-лоша скорост, но с контузия като краен резултат).
Идва денят. Очевидно не знам как да се справя с напрежението. Заложил съм много емоционално. За да намаля напрежението си бях казал – ти само отиди, докажи си, че можеш да пребориш страха. Не е задължително да звършвам. Ако стигна Чуйпетльово – супер. Един изгрев на Чупетльово е достатъчно.
Подготвям чанта; слагам термобельо – повече няма да мръзна. Слагам тоалетна хартия – не тежи, но дава сигурност. Опаковам във водоизолиращ плик – остатък от Ком-Емине. Този път няма да бедствам с водата; ще пия от двулитрово пликче (наричат ги camel back). Пробвам резервния дъждобран, същия размер като любимото ми Goretex яке – няма смисъл, само с якоето ще бъда. Челник: свет – едно, две три – всичко е наред. Оглеждам се, всичко е подредено, но.. притеснение. Забравил съм за безопасните игли! В комплекта с номерчето и тениската за в100 явно няма! Паника! Състезанието наближава, трябва да хвана автобуса, а аз не мога да си закрепя номерчето! Спомен: аз пазя безопасните игли от предни състезания. Проверка: всичко е наред. Да, ама не. Стомахът ми се вдига на бунт, а часовникът неумолимо доближава 22:50 – крайно време, за да хвана 111 до НИМ.
Да става каквото става, потеглям!
Излизам от входа, една жена ме гледа учудено – накъде е тръгнал тоя за планина, не вижда ли, че е тъмно.
Тъмно. Да. Дай да си включа челника, че в квартала няма много светлини. Светлината е по-слаба, отколкото помня? Това не е на добре, но вече нямам време. Ако не хвана автобуса няма да стигна на време. Тръгвам, пък каквото стане.
На автобусната спирка двама човека. Къде от челника, къде от стомаха – аз се бях притеслнил дори повече. Дори не забелязах, че момичето на спирката е облечено спортно, с малка раничка за тичане. И тя тръгнала на В100. Ако я бях заговорил, сигурно щеше да ми олекне. Не го сторих, бях влязъл във филма вече.
Идва автобусът, качвам се. След една-две спирки осъзнавам, че има поне още една двойка, облечени като състезатели. Слизаме на НИМ, оказахме се 4-5 човека в автобуса. Всички мълчим, всеки със своите мисли.
Пристигам малко по-рано, има време за разгрявка. Кръстът се държи. Добре. Стомахът се обажда, но няма вече какво да се направи по въпросът. Брат ми е завършил. Виждам условията. Адски гадно. Знаех, че е валяло вече цяла седмица, включително върху колоездачите, но друго е да го видиш. Отнело му е супер дълго време!
Бързо пресмятам, че с този челник няма да мине номера. За да не ме дисквалифицират, ще го включвам около пунктовете на тъмно, а за останалото – ако съм сам – ще използвам светкавицата на телефона. Пиша криптичното на брат ми и Рая:
Пристигнах
Супер напрежение
Влизам в air mode
Че да имам батерия когато трябва
Уж да не ги притеснявам тях, а това може да е имало обратен ефект. Не остава време. Снимка за преди тръгване:
Нареждам се на опашката, почвам да си тананикам, за да се успокоя. Бащи биват изпращани от съпруги и деца. Двойки се целуват за късмет преди състезанието. Група приятели се закачат кой ще вземе пица, ако единият от тях завърши преди 12. А аз само си мисля: дано кръстът издържи!
Начало!
Хайде, за снимката ще вляза в леко тичане. Минавам 100м след старта и почввам да ходя. Следва изкачване; този филм съм го гледал. Още в началото има пряк път през тревата. Аз си минава от там, както и доста други хора. Начинаещи се учудват колко е кално. Аз съм гледал снимките от състезанието на брат ми и знам какво ме очаква. Дянков съще беше участвал с колело тази година, а преди състезанието си писахме. Той:
Ако това, което преди наричаше гняз, сега трябва да измислиш нова дума за това, което ти предстои
Да знаеш, че това след Кладница е само за загрявка 🙂
Дянков
Мен кал не ме притеснява. Знам как да ползвам щеки, по време на Ком-Емине ме валя цялото време, а по калните пътища минаваше тежка техника – камиони на дървосекачи или джипове на ловци. По-лошо от това няма как. Прав се оказах, нито веднъж не паднах. Но преценката на Дянков и брат ми беше правилна – много неприятен и труден терен.
Началото на В100 започва по асфалтов път. В града има лампи. Движа се с тъплата. Някои говорят, други не. Още не мога да преценя темпото си. В крайна сметка не съм тренирал. Хубавото в началото е, че все още се държим на групи и няма проблем със светлината.
Аз съм в транс. Въобще не осъзнавам какво става около мен и с мен. Нещо като страничен наблюдател. Може би някаква защитна реакция. Началото е леко, изкачане, но още свеж. Асфалтовият път се изоставя, за да се поеме към Бялата вода, след което се завива към Владя. Първият пункт е на Тихия кът. Дори си позволих да потичам малко по надолнищата, но не повече от 600-800м на участък.
Тук почнахме да се разредяваме и усетих нуждата от това да съм сред другите участници, за да имам светлина. На пункта не седях въобще, изядох няколко краставици със сол (въпреки, че още не се бях потил) и грабнах набързо три малки филийки с масло и кашкавал. Имаше човек пред мен и бързо тръгнах след него.
Следва леко изкачване и за пръв път осъзнавам колко зле всъщност е челникът. Ако се отклоня, за да се изпикая, той спира да свети. Ако изостана съвсем малко имам не повече от минута, за да тичам в пълна тъмнина, за да достигна следващия челник. Или да чакам в тъмното, за да ме достигне някой. Решавам, че ще се ходи до тоалетна само по пунктовете. Прехвърлях се на различни хора по равното, докато намеря своето темпо. Накрая застанах зад един висок мъж. Той ходеше малко по-бързо от това, което е моето обичайно темпо, но можех да смогна, а тези зад мен ходеха по-бавно дори от мен. С учудване видях, че неговото темпо е около 6км/ч (или около 10 мин/км, както показва Гармин), което е доста добро като ходене. Без щеки се изморявам и не мога да го поддържам. С тях очевидно е възможно.
Лошото време си има своите особености. Вече бяхме в планината, а пътечката се стеснява. Където има локви, теренът е по-хлъзгав или стръмен – или като цяло има трудности – се събират повече хора. Въпреки, че трябваше да подтичвам, вече имах улики: ако пред мен се съберат хора с челници, значи трябва да внимавам. Ако се поддържа темпото, гледам надалеч, а не в крата, за да мога да поддържам скорост.
Интересното е, че както и в града колите образуват задръствания, така и в планината препядствеията едно по едно сгъстяват участниците. Няма възможност за изпреварване в това лошо време, а и е тъмно. Това мен ме устройваше префектно – вече имах челник и зад себе си.
Времето минаваше неусетно – единствената ми мисъл беше да не изоставам, да гледам да не падна, да съм с изправена стойка, за да не пострада гръбнакът. Краката бяха мокри и кални отдавна и беше губеща стратегия дори да се опитвам да ги пазя сухи. Важното беше обувката ми да не остане в някоя локва.
Странно, но всички мълчахме от тази група. Всеки се бореше със своите демони. За някои темпото беше много бавно, други не очакваха толкова лошо време. Но никой не падна.
И така, стигнахме до с. Кладница. То беше по надолнище и не малко хора решиха да потичат. Аз не съм вчерашен, по асфалт надолу няма да тичам, освен в краен случай или за много кратко. Колената са за цял живот. От предните състезания знам, че пунктът е чак в края на селото. Няма за къде да бързам.
Стигаме до пункта, и тук трябва бърза преценка. Сега е широко има къде да се изпреварва и няма кой да ме чака от сегашната група. Аз ще ходя, следователно нямам време да почивам по пунктовете.
Оглеждам се, много коли. Рано е за подкрепления или смяна на екпировка. Явно има отказващи се. Не им е понесъл теренът или са преценили, че рискът от контузия е прекалено голям.
Аз все още се чувствам доста свеж, от Дянков знам, че трябва да ям и пия редовно. Предпочитам гелове, но всички бяха изкупени в дните преди състезанието. Направих компромис, четири тройни сникерса. 12 парчета на равни интервали за 100км трябва да стигнат. Ядох и пих по разписание, поради което само напълних вода, хапнах краставица заради солта и взех малко филии за разнообразие.
След този пункт се ходи още малко по асфалтов път, след което се навлиза на един широк пешеходен път, след което се влиза обратно в гората. На пътя мога да ходя бързо, особено с щеките. Бързам да си намеря ангел-осветлител. Докато съм на пътя – няма страшно – дори и само по звезди се виждат очертанията. Тук вече хората тичат и съм прекалено бавен за повечето от тях.
Застигнах една млада жена. Обясних й за челника, попитах я дали може да вървим заедно. Съгласи се. Оказа се майка, едното дете на 3, другото на 7. С мъжа си, но той някъде назад. Почувствах, че нещо не е наред, може би се притеснява, може да съм имал лош дъх – реших да й благодаря за добрината и потичах напред.
Залепих се за две момчета, но те се оказа, че вървят прекалено бавно. Сигурно са си почивали. Беше след 4 сутринта и вече беше почнало да се появява слънчева светлина. Бях си казал – каквото и да става – нека поне е светло и няма да има проблем – поне ще виждам къде стъпвам. Дръпнах им (с единият се засичахме чак до Бистрица – маратонист, няма си най-малка представа защо дори за миг съм бил пред него), понеже вече се виждаше малко от малко.
Да, но не. На открито се виждаше, но където има дървета – не. Бях сам. Извадих телефона, включих светкавицата, захванах го за долния колан на раницата и продължих. И случих на лоша маркировка. Няма избор, почаках. Случих на много мил човек – дуатлонец. Завършил с колело предния ден, решил днес с нас, бързоходците. Попитах го за посоката, показа ми на къде. Почнах да ходя след него и му обясних за челника. Няма проблем да вървя с него, даже можел да ми услужи с батерия. Отказах, то ни трябва не повече от половин час до истинската слънчева светлина. Той бил много бавен – защото бил изморен от колелото.
Бавен, ама друг път. Завъртя се разговор – неговите скорости отказали, на брат ми колелото имало проблеми със скоростите. Аз ще умра да го следвам. Точно тук участъкът е стръмен и кален, преди да се открие язовир Студена в далечината. В тези отвратително условия ние заминаваме много хора. Не мога дори да си представя какво би направил, ако не беше изморен!
Видя, че нещо изоставам и ми напомни да ям. Опитах сникерс, той дори вода не отпи. Явно няма нужда, много добра форма. Бъзите въглехидрати подействаха и пъхкайки успях известно време да го следвам. Вече нямаше нужда от челник. Слънчевата светлина беше достатъчно силна. Но изкачванията не спираха и аз реших да изостана. В крайна сметка исках да стигна поне до Чуйпетльово, аз за това трябва да пестя сили. По едно време го загубих в далечината (той продължаваше да изпреварва).
Ако имам някаква суперсила, това е, че не спирам. Може да намалям, но не спирам. Не знам защо, но по едно време го достигнах – беше го застигнала природата. Видях го отново чак на Ярлово.
И така, откри се прекрасна гледка. Издигаше се пара от язвор Студена. Няколко човека спряхаме, за да направим по една снимка.
Имаше още път, не помня нищо до следващия пункт – Студена – освен, че се опитвах да поддържам темпо.
Вече не бях свеж. Изкачванията си казваха своето и ми даваше сила идеята, че изкачванията почти свършват нейде между Чуйпетльово и Ярлово.
На пункта се оказа, че една позната е доброволец на пункта. Бях прекалено голямо зомби, за да се държа адекватно, за което съжавалвам. На въпроса “какво правиш” отвърнах “опитвам се да не умра”. Действително това беше положението, но това не е начин говориш с дурги хора.
Не останах да почивам и на този пункт – дори не напълних вода, 2л щяха да ми стигнат от Кладница от Чуйпетльово. Награбих малко сандвичи с масло и шунка и директно нагоре по асфалта.
Поддържах добро темпо. Вече беше светло, бях се поизморил, но не възприемах нещата като на филм. Почвах да се оглеждам и да се сещам за предните състезания.
Помня, че пътят до с. Боснех се усещаше дълъг. Да, така. Помня, че с. Боснек е супер дълго. Да, дори повече, от колкото помня.
Помня, че тук бяхме с Дянков 2018та и аз реших именно в Боснек, че имам сили да тичам нагоре до Чуйпетльово. Това беше болезнен спомнен, който не само нямах сили да повторя, но си бях научил урока, че трябва да си пестя силите.
След като се излезне от селото почва един дълъг преход по контура на планината. Има една рекичка, която е изкопала планината и шосейният път криволичи до нея. През по-голямата част тя се пада от дясно. Интересното е, че има много каравани и кемпери, които са избрали именно тази част от пътя между двете села, за да почиват. Повечето не бяха станали, а и беше рано.
От време на време се разминавахме с кола. Пътят е срутен по краищата си, а хората вървяха от двете страни. Явно шофьорите бяха предупредени за състезанието, защото никой не караше бясно. От време на време се чуваха гласове зад нас: “Кола!”, но тя караше бавно и нямаше опасност.
Не го очаквах, но продължавах да поддържам темпо близко до 6км/ч или малко над 10мин/км. Даже изпреварах. Може би защото бързите бяха далеч пред нас, а тук по асфалт и 12км изкачване никой разумен човек не би тичал (ха – ха).
Преглеждах познатите контури на пътя и си спомнях как – ето тук някъде – подминах Ели и брат ми тичайки усмихнато нагоре през 2018та. Да. Това беше болка. Поне този път нямаше да умра от студ след Чуйпетльово, защото вече имаше слънце.
Нещо в съзнанието ми се въртеше, че самото село наближава, когато “нещо се обърне от другата страна”, но това беше един доста мъгляв спомен. Чудех се: коя ли е тази река, около която ходя вече толкова време. Обещах си когато завърша – независимо как – да проверя. Само показва какъв инвалид съм по география. Нулева обща култура. Срам, когато сега проверявам – това е р.Струма.
Ето, че най-сетне си припомних какво е това “обратното”. Пътят минава през мостче и вече реката е от лявата страна на пътя. Следва малко по-стръмно изкачване и навлизаме в с. Чупетльово и заветният в моите спомени пункт (тук прекратиха състезанието за бавните като мен през 2017та). Напред бях ходил само веднъж – през заветната за мен 2018та.
Осем часа сутринта е и тук научавам, че рекордът за Витоша 100 е подобрен. В тези условия. Някой си Ицо бил спечелил, а не Дизелът. Дори организатори не са сигурни и спорят: да бе, под осем часа – виж си часовникът, освем е в момента.
Да, но аз не съм нито Дизела, нито Ицо. Вече сериозно изморен, преценявам, че е по-добре да ходя много бавно нагоре, но все пак да ходя. Пълня водата – този път няма да умра от жажда до Ярлово! Хапвам малко сандвичи и краставици със сол и тръгвам.
Може би заради умората, или заради това, че беше тъмно, но до този момент калта не ми беше направила среиозно впечатление. От Чуйпетльово нагоре е мисля последното голямо изкачване, при това не особено продължително. На умореният Дилян това се усещаше като краят на света. Ходи ми се до тоалетна, а няма накъде – светло, кално и пътечката тясна, не можеш да се разминеш. Да, но когато природата зове достатъчно силно – срамът изчезва.
Отне ми известно време – сигурно съм ходил с 2-3 км/ч – докато възстановя темпото. Имаше и други хора, които – въпреки, че ме задминаваха – не се бяка толкова по-бъзи от мен, колкото очаквах.
И тук идва прекрасното – открива се равното. В далечината се вижда Рила. Трябва да мине от другата страна, за да съм от правилната страна – т.е. близко до Железница. За пръв път – и последен – има слънце, което топли и се усеща като слънце. Има вода точно в началото на равното, но аз имам достатъчно и не искам да се бавя. Но смъквам якето, а докато го правя – весела група си слага слънчево масло преди да почне да тича по равното и да изчезне в далечината.
Тук някаде се появява първата сериозна болежка. Минал съм над 50+км и прасецът на десния крак се обажда сериозно. Почвам да мисля за отказване, но няколко неща ме спират. Първо, брат ми е карал състезанието с колело и няма да му е лесно да мине през Перник, че да ме събере. Второ, по средата между Чуйпетльово и Ярлово съм, дай поне по-малко да кара, хем да се наспи. Трето, мога да ползвам щеки, така че сиозно да намаля натоварването на прасеца.
По едно време – след като ми се стори, че всички участници ме изпревариха – усетих стъпки зад себе си. Нима някой ме следва? Че аз съм толкова бавен! Поглеждам – момиче в синьо. Няма очевидна причина да ходи зад мен, освен ако не я е страх от калта и да гледа от къде минавам. Впрочем, тук калта наистина беше впечатляващо зле. Хипотезата ми се потвърди в момента, в който теренът стана що-годе годен за тичане. Момичето мина от ляво и изчезна в далечината, но вече познавах терена и знаех, че Ярлово наближава.
Виждам Ярлово – или един от складовете в началото на селото – в далечината. И нещо синьо пред мен. Нима момичето е изостанало? Изглеждаше да е в добра форма. Скъсявам дистанцията – оказва различен човек, при все мъж с дълга коса! Добре, разстоянието беше голямо – поправих се навреме. Малко преди селото има завой – и измерване. Огромна локва, нищо с което да не съм свикнал. Но организаторът предложи да я заобиколя през тревата. Как да му обясня, че битката е отдавна загубена и няма значение откъде минавам, стига да не си загубя обувката в калта. Е, добре – поне този път ще проява някаква форма на възпитание – и послушах съвета му.
Чак в селото застигнах момчето в синьо, но преди да завържа разговор – и съвсем малко преди пункта на Ярлово – той отби от маршрута и се насочи към магазин. Странно, пунктовете са добре снабдени, даже и БЧК бяха на място.
Тук за пръв и последен път починах. Бях грохнал от умора, десният прасец беше заминал, реших да полежа 10 минути с вдигнати крака (на един камък) и да преценя: мога ли да продължа. Докато лежах чух младежки гласове да казват, че са уморени, но ще продължат, защото оставало само един маратон до края и нямало как да са издържали 60км и сега да се откажат, по-скоро щели да умрат. Стана ми смешно и се опитах да се пошегувам, но нещо шегата не ми се получи. Нищо, на мен ми беше смешно.
След като полежах, установих, че прасецът е доста зле, но все пак мога да управлявам болката с щеките. Тук, както и на Чуйпетльово, взех магнезии. За разлика от предните пунктове, тук се разпрах от ядене. Протеиново барче. Няколко резена банан. Краставици със сол. Сандвичи. Вафли. Даже взе три вафли за изпът. Изядох ги до края на селото. Тук ме пита една жена: “Вие от къде идвате, ако не е тайна” – “Ами от Националния исторически музей” – “А, значи от София?” – “Да” (уморена усмивка).
И ето така, реших твърдо, че ще се отказвам, но нека е на следващия пукнт. Брат ми да си отпочине, че и Железница е по-близо до София. Питах какво е разстоянието и вече не си давах зор.
Отново ходих бавно, 2-3 км/ч. Някъде по пътя срещнах други страдалци. По-възрастен мъж ходеше и даваше наставления на младо момче. Познах момчето – бях го разминал след Кладница и явно ме е подминал без дори да забележа. Така или иначе съм отчаян и ще се отказвам, заслушах се. Бях прекалено назад, за да се включа в разговора. Мъжът казваше: не трябва да се тича само по равно, трябва и други упражнения да се правят (кимам на ум). Трябва да се тича но пресечен терен (кимам отново). Издръжливостта е едно, но си трябва и сила (още веднъж съм съгласен). Момчето задаваше въпроси, а мъжът се замисляше и отговаряше, доколкото му стигаха силите (а те явно не бяха привършили).
Ние тримата застигнахме една руса дама. Малко взех участие в разговора между мъжът и момчето, но така се случи, че се разделихме на две: мъжът и дамата напред, аз и измореният маратонец назад. Момчето изглеждаше по-отпаднало и от мен. Опитах се да му дам полезен съвет – предложих му гел и сникерс. Отказа и двете. Настоявах, че това ще му помогне – ако някога тялото му има нужда от въглехидрати, това е сега. Опитах се да преценя какво да направя – но тъй като отказваше моята подкрепа – реших да забързам ход.
Застигнах мъжът и жената. Общ разговор, малко разми умората и болката. Мъжът се оказва в истински добра форма, не беше само хвалба – и почна да тича напред. Не го засякох повече.
Завързахме разговор с жената. Тя – твърдо решена да не се отказва. Аз – твърдо решен да приключа на Брезите. Добре съм бил се движел за контузен. Оказа се, че и тя има травми. Споделих за кръста, тя за колената. Всеки със своите демони. Много ми олекна от тези разговори. От колко малко има нужда човек.
Наближихме Ярема и тя сподели, че тук са я взели миналата година. Повтори, че този път ако трябва да се влачи, но ще продължи. Аз пък реших, че е по-добре мъката да се свършва по-бързо. Благодарих й за компанията, а аз се затичах надолу.
Не знам как, защо и по какъв начин, но възстанових темпото от малко над 6км/ч. След това направих сметката в главата си. Следващият пукт е на 75км. Едно момче, когато ни изпреварваше, спомена, че трябва да го минем преди 15:00ч, за да ни позволят да завършим – така искаше да ни мотивира.
Казах си, нека се опитам да стигна навреме, пък винаги мога да се откажа.
Колкото повече наближавах, толкова повече се навивах. Смятах – ами то под 30км ми остават.
Решено! Ще се бърза!
Има подкрепителен пукт точно преди отчета за време. Стигам там към 14:20-30. На пункта ме надъхват децата и организаторите: малко остава, но трябва да бързаш. Помогна ми милата жена да си напълня водвата, а децата до последно ме надъхваха. Хванах две вафли и забързах.
След подкрепителният пукт следва асфалтов път и изкачване. Въпреки прасецът успях да развия скорост около 9.3мин/км, по-бързо от това, което беше необходимо. Малко ме поизлъгаха с това, че са само два километра, но това е било, за да ме мотивират.
Тук – въпреки моето бързо темпо – ме изпреварва момчето в синьо. Минава тичайки нагоре и “задминах те” с усмивка. В далечината е русо момиче. Като я застигам тя каза “Ще се мре” – “Решил съм го”. Тя си върви със своето темпо и я задминавам, сериозно притеснен дали ще хвана контролното време на 75тия километър.
Виждам познати силуети и точно тогава ме застига момчето, на което бях предложил гел и сникерс. Поздравих го за добрата форма, а той сподели гордо, че е маратонец. И двамата закъсняхме със съвсем малко, но момчето доста им се скара – защо контролното време не било при подкрепителния пукт по-долу, а тук трябвало да тича нагоре. Усмихах се на ум. Тази маневра ни даде шанс да продължим.
И тук, на Брезите, не се задържах. Директно продължихме, но вече намалихме сериозно скоростта, за да поемем дъх. Отстрани на пукнта след отчетното време бяха легнали примряли две момчета – едно от които – момчето в синьо.
Застигнахме един дядо в невероятна форма. Аз си бях отпочинал до този момент и реших да ходя бързо докато мога, защото знаех, че ще е за последно със скорост доближаваща 6км/ч дори за кратки участъци.
Задминах маратонеца, дядото и още едно момиче, което засигнахме. Болката в прасеца беше голяма, а тук за пръв път си ударих палеца. Болката беше учудващо голяма, но след картко забавяне продължих.
Стигнах мястото за барбекю на Железница, откъдето започва и панорамната пътека към Бистрица. Отново ми се губят спомени, освен, че ми се стори безкрайна. По някое време дядото и момичето ме задминаха. Всъщност доста хора, които бях запомнил още от бул. България почнаха да ме задминават. Да, бях решил да пробвам да завърша, но осъзнах, че нямам шанс да завърша навреме – т.е. 20:00ч. Вече не можех да поддържам дори и в участъци 5км/ч.
Умората се трупаше все повече и повече и почнах да правя грешки. Още веднъж ударих палеца на левия крак, този път в камък, скрит в калта. Почнах да броя забележителностите на вече добре познатия път. Първо почват мостчетата, откритото място с камъните, каменният мост… Една след други отминаваха, но пункт Бистрица не се появяваше. Имам чувството, че отне цяля вечност. Между другото, в този участък за пръв път видях цивилни, които наивно бяха излезнали с бели обувки и хубави дрехи на панорамната пътека, която цялата бе кална. Може би тук е време да споделя и през какво ходихме през цялото време – снимки от брат ми.
Някак, добрах се до пункт Бистрица. Тук срещнах стари познати.
Момчето в синьо се отказваше.
Русото момиче с колената ме беше застигнала и ме поздрави, че съм се отказал да се отказвам. Дуатлонецът също беше тук и добродушно ме поздрави, че съм издържал до дук. Оказа се, че се познават. Заедно почнаха да тичат към финала.
Свързах и младежкият глас, който каза още на Ярлово, че по-скоро ще умре, отколкото да се откаже, след като е минал 60км. Оказа се много младо момиче с баща си. И те тичаха. Разминавахме се няколко пъти до самия край, но те редуваха истински спринт и почиваха, докато аз просто не спирах… да ходя бавно, колкото силите ми позволяваха.
Преди да отлети, дуатлонецът ме посъветва да не почивам – каквото ми беше намерението – защото няма да мога да стана. Спомних си 2017та. Добър съвет! Хапнах, взех магнезий и организаторите ми казаха: остават само 16км до края: 10км до последния пункт на Драгалевци и 6км от него до финала. Бил съм имал шанс да завърша навреме.
Уау. Само 16 км? Наистина ли ще успея? Набързо направих изчисление, че .. това не е малко. На дали можех да поддържам скорост много над 4км/ч.. Бях напълно изцеден.
Ето, потеглям. Още едно вдъхновение: искам да видя и прегърна мечката на Симеоново. Бях чел, че Хармоника пак ще са там, на 9км преди финала. Превърна ми се като мечта.
Отново мъка, отново търся по спомени познати забележителности, с които да измервам разстоянието. По спецификация, часовникът ми издържа до 18ч с GPS, а аз ги наближавах – по спомени след Бистрица бях около 17 часа. Почнах да си повтарям като мантра: 10км до Драгалевци, 6км до финала след Драгалевци.
Дали да си пусна музика, за да се надъхам? Бях запазил батерията на телефона, измервах време и скорост с часовника, но се движих бавно и не знах колко време ще имам музика. Страх ме беше да не стане беля и да не мога да се обадя за помощ, защото съм се глезил с музика. Не я пуснах.
В този участък се прави един голям завой на планината. Не съм сигурен каква е правилната дума, но от Бистрица до Симеонво е характерно извивки на планината, като ние минаваме от едната страна на другата. Проблемът е, че всичко си прилича и е много трудно изморен да измерва разстояние. Знам, че основният признак, че съм стигнал до Симеоново, са едни много стръмни поредици от завои, с които се присъединияваме до пътеката, слизаща от Алеко, малко преди Симеоновските езера. Точно на езерата е бленуваният пункт на Хармоника с мечката. Ето я през 2018та:
И така, почнах неистово във всяко завойче, слизащо надолу, да търся характерното слизане за Симеоново. Обърках се – бях забравил, че има два такива завоя някъде към средата – и се зарадвах напразно.
Някъде тук дойде моята вторя контузия. Лявото бедро реши, че е време за край на състезанието. Отново, помогнаха щеките. С правилна употреба може сериозно да се помогне както на працеса, така и долната част на бедрото. Лошото е, че вече ставах много бавен. Всяка крачка трябваше да е правилна, за да избегна голяма болка от десния прасец или лявото бедро.
Малко след това, за съжаление, вдиях едно момиче пред колапс. Имаше пет-шет човека, около нея, като двама не бяха част от състезанието, а помагаха на приятели да го завършат – бяхме се засякли преди. Явно беше взела нещо в прекално голямо количество, защото това коментираха хората около нея. Прецених, че не мога да помогна с нищо – вече се беше заформила голяма група, за да помага, а самият аз бях с проблемно бедро и прасец. Дано се е оправила!
В крайния етап имаше и т.нар. pacer-и – или много добри приятели, които тичат с теб в края на състезанието и те надъхват не само да звършиш, но и с добро темпо. Единият беше съпроводил свой приятел, и заедно с едно момиче се бяха върнали почти на спринт за втори. Именно с вторият им подопеченик се засякох на истинските остри завои, които слизат към Симеоновско.
Понеже момчето, на което помагаха, и то беше много уморено, а това беше стръмно надолу (или поне доста опасно за без щеки с тази кал), успявах да поддържам тяхното темпо с ходене за доста кратко. Pacer-ът ми помогна и на мен, като каза, че мостът по маркировката е много нестабилен и пресякохме реката два моста надолу. Тук се и разделихме, защото стана равно и те вече можеха да тичат с нормална скорост. Пожелахме си късмет и успех и всеки продъжли както можеше.
Мечката трябваше да бъде точно на това място. За съжаление, аз бях прекалено бавен и тази година я нямаше. Не ми остана време да се разочаровам, защото си припомних с табелата, че остават 9км до края! Едноцифрено число! Нима наистина ще успея? Желанието вече го има, но силите ме напускат.
В този участък, преди последния пункт на Драгалевци, се случи беля. Бях ударил нокътя на десния палец, а сега усетих, без да го удрям, как хлътва нагоре. Явно от напрежението да стъпва върху него, в комбинация от травмата от предните удари. Дано не падне докато тичам! Целите ми крака са във влага и кал, това би било отвратително! Краката ми се претръпнали от болка – безброй мазоли и пришки ме мъчеха от десетки километри, а прасецът и бедрото бяха по-остри като болка. И въпреки това – опасно е отворена рана с толкова мръсотия. Сериозно се притесних, но така или иначе нямаше да ме изкарат по-бързо от планината, отколкото аз сам да завърша. Или поне така разсъждавах.
С мъка достигнах пункта Драгалевци. Часът беше около 19:10, а часовникът още работеше. Колкото и бавно да се движа, това са само шест километра! Отново направих бегла сметка.. ако се движа с около 4км/ч, значи ще ми отнеме час и половина, за да заърша!
Краят беше истинска мъка. Малко след пункта загубих всякаква мотивация. Просто исках да свърши. Не оставаше нищо, а те бяха едни безкрайни изкачвания. Малкото хора, които не ме бяха изпреварили, ме изпреварваха. Радвах се, като ги гледах, че могат да тичат. Откъде намират тези сили? Щом могат да тичат в сетния 20ти час, защо толкова време са се движили с подобна на моята средна скорост? Шеговито подхвърлих на няколко от тях да ми запазят един медал, че ще закъснея. Пожелавах им успех. Това беше етикетът на състезанието. Когато давама се разминават, единият пожелава успех на другия.
Освен през гората, пътят минава и покрай къщи. Подобно на изпитанието от Бистрица насам, броях забележителностите – не знах до колко ще издържи часовникът, а заради палецът исках максимално бързо да изляза от калта.
Тези няколко километра бяха чист инат.
Появи се последният асфалтов път, който се свързва с павираната настилка, слизаща от Боянската църква до бул. България. Когато видях павирания път едвам не извиках от радост. Да ходиш с разранени крака по павета е болезнено, но пътят слизаше надолу и можех да си позволя леко ускорение на темпото.
Точно на кръстовището с бул. България един от организаторите прибираше лента, пазеща участинците. Официално, състезанието беше приключило. Беше около 20:05. Човекът се усмихна, каза че остава малко. Мисля, че успях и аз да се усмихна и да благодаря за организацията въпреки лошото време. Изчаках на светофара и пресякох улицата.
Изглежда съм подценил разстоянието до детелината. Или съм прекалено бавен. Но вече виждам края. Ако трябва, ще се търкалям, но ще стигна. Не знам защо не заплаках тези последни няколко стотин метра. Емоциите със сигурнос бяха там.
Ето го завоят. Утърканата тревна пътека, която сутринта обвинявха, че е кална. Дали са се засмяли като завършват? Ето я и лентата, която води като фуния към филналът.
И.. нещо неочаквано. Брат ми и Рая са на финалът. Брат ми прави клипче и ме окуражава. Шегува се: кажи нещо за зрителите – “Жив съм”. Виждам и pacer-ът, който ми даде полезният съвет за моста. Тръгна си след като завърших, явно се е притеснил дали ще стигна. Добър човек!
Пресичам финалът. Оказва се, че има медал и за мен. Даже два! Рая решила да ми вземе медал независимо дали завърша или не! Дори часовникът оцеля. 20:35 минути.
Успях. Жив съм.
Днес, два дена по-късно, си правя равносметка.
Заслужаваше ли си?
От една страна – да. Не си контузих кръста. Доказах си, че мога все още да постигам неща. Животът не е приключил, само защото имам контузия.
От друга страна – не. Ще падат нокти. Болката в палеца е постоянна и голяма. Ком-Емине може да отпадне като възможност за този сезон. Това е излишно голямо усилие за всеки нормален човек. Но може би това в това е смислът. За да надмогнеш себе си имаш нужда от предизвикателство.
Ако пак го минавам, ще е в хубаво време.. но с колело!