Blog | Статии

Ден последен. Последните няколко дена обмислях как да се прибера в София. Имаше няколко варианта. Единият – най-откаченият – беше да сляза с колелото от другата страна на
Балкана, да мина по подбалканския, да дойда на гости на един приятел в с. Тъжа и така на педали да се прибера до вкъщи. Дупето ми не беше съгласно с този план. Не беше
проблемът в липса на сили, а по-скоро в натъртеното четирибуквие.

Вторяит вариант беше да стигна до голям град, да изпратя колелото до София по Еконт или някоя друга спедиторска фирма и да се прибера сам с влак/автобус.

Третият беше сходен, но отново да ползвам БДЖ и да си се прибера заедно с колелото.

Избрах последното. Тук трябваше да реша какво искам: или да сляза долу до Варна, или да се върна обратно в Добрич.

Избрах да сляза с колелото до Варна, защото почти не съм минавал по черноморието, а пък и щеше да ми е интересно да заменя гледката на Дунав с тази на Черно море.

Разстоянието не е голямо, пътят е прекрасен, но за сметка на това отвратително натоварен. Изненада ме, че е забранено за колелета, но разрешено за каруци! Погледнах картата, почудих
се от къде би било законно да мина, но не видях много варианти. Всичко се връща обратно към забранения бърз път към Варна; въпросът беше само къде точно ще се присъедния към него.

Обратно към Спасово и надолу към Каварна – пак грях. Да се върна чак до Добрич по обратния път и тепърва да слизам към Варна през Асаково – пътят не е по-малко
натоварен, но за сметка на това много по-дълъг.

Реших да съм престъпник и да си карам по основния път, въпреки натовареното движение. В интерес на истината, час пик в София е много по-опасно от Дуранкулак-Варна. Пък
и съм по-дребен от разрешената каруциа, багер и селскостопанска техника. Иди разбери логиката на българския законодател.

Игнорирам знаците и рано-рано, малко преди 7, потеглам от Дуранкулак.

Първокласен път, направен за бързо каране. Не помня да е било толкова бързо и лесно въртене от началото на прехода. За отрицателно време стигам първото село, Ваклино, и го подминавам. След още 15 мин се минава покрай Езерец, но не се навлиза в него.

По едно време в далечината се появяват ветрогенераторите около Шабла, но пътят я заобикаля и нея. До Шабла стигнах за под час.

Минавам населените места набързо едно след друго – Горун, Поручик Чунево, Хаджи Димитър, минавам покрай Каварна. Някъде тук около нивите спирам за кратка почивка, въпреки
че още не се усеща никаква умора, но е време да се намажа със слънцезащитен крем.

Почти никъде не спирам, защото се движа бързо и лесно. Няма никакви проблеми с колите по пътя, полицаите по пътя нямат нищо против моето нарушение.

На третия час подминавам отбивката за Балчик и следват редица остри завои със стръмно спускане около Оброчище. Не гледам навигацията на телефона, поради което
някъде тук се учудвам на табела дясно за Варна. Защо не продължих направо, а се заблудих и завих… Както и да е, поради изненадата трябваше да спра по-рязко, от колкото съм свикнал, което вкара не малко доза адреналин. Вместо да минавам през Албена, Златни и Константин и Елена, където има магазини и вода, аз отбих към мойсеевата пустиня.

Както се чувствах свеж и бърз, така малко след разклона почна едно брутално и дълго изкачване. При нормални обстоятелства не бих се впечатлил, но понеже главният път
заобикаля всички населени места, аз не бях зареждал от дълго време и бях останал без храна и вода, а вече беше около 11 и нямаше почти никаква сянка.

Отне ми поне час да изкача хълмчето и да стигна до първото от доста време населено място – Кичево. Не очаквах видът на климатизирана бензиностанция да доведе до такава неописуема радост.

След заслужен отдих продължих към Варна. След Кичево е почти само спускане, а градът ме посрещна с огромно задръстване. А хората се оплакват от София. Няма почти никаква инфраструктура за колоездачи, а шофьорите не се съобразяват много-много. За мое щастие, бях прекарал няколко лета във Варна, та успях почти без навигация да стигна до морската градина, а от там и до гарата на БДЖ.

Взех билет за София – за себе си и за колелото. Поради някаква причина, кондукторът смяташе, че искам да се заяждам с него като го питам къде да си вържа колелото. В сайта на БДЖ пише в края на вагона, но така че да не пречи на хората, които да слизат или да ползват тоалетната. Попитах го дали правилно съм разбрал, той ми се скара. Изчаках словесната диария да свърши, попитах още веднъж къде трябва да оставя. Явно човекът не очакваше възпитана реакция на неговите словоизявления, та ме осведоми, че колелетата в неговия влак се закачат само на последната врата на последния вагон. Е, не било толкова трудно да получа отговор!

Подмих се на тоалетната на гарата, сложих чиста тениска, взех вода и храна, вързах колелото и си седнах на мястото.

Освен ако не обичате да пътувате с влак, не ви го препоръчам, особено през лятото. Става течение, няма климатик, за да се диша се отваря прозореца, който е счупен. Прикрепя
се я с капачка, я с нещо друго, а стъклото вече не ви предпазва от слънчевата светлина, та като бонус може и да изгорите, ако не сте се намазали.

Въпреки гореизписаните проблеми, аз обичам да пътувам с влак. За мен има нещо магическо в това.

От Дуранкулак до Варна бяха 100.63 км, които взех за 5:50:21 ч , със средна скорост от 17.2 км/ч и 662м катерене.

Така като го смятам, трябва да съм бил някъде около 13 на гарата във Варна.

Не знам в колко е потеглил влака, но съм пристигнал около 22:10 във София. Не можех да наблюдавам колелото през цялото време, та някой бабаит се е поизгаврил се него, като се е опитал да го разглоби, но, слава Богу, не е успял съвсем.
На връщане към вкъщи за малко щях да се пребия като куче и едната гума да ми падне в движение. Добре, че се усетих на време и я затегнах набързо.

От централна гара до нас е 9.91 км, които взех за 44:51 мин или средна скорост 13.3 км/ч и 131 метра изкачване.

По-късно като ги смятах, останах с впечатлението, че с всичкото каране съм навъртял малко над 1000км.

Дали бих повторил? Специално Дунав Утра – не. Кара се предимно по пътища, и докато има какво да се посети, през цялото време се бърза, за да не се кара по тъмно. Бих повторил някои малки участъци, но Дунав Ултра няма магията на Ком-Емине. Много по интересно е да се ходи на състезания – в Драгоман (Bike & Run for Chepan) или обиколката на Северозапада. Пътешествието е замислено хубаво, но северозапада е пълен с проклети бабини зъби, които не ти позволяват да кривеш от асфалта. Има само два
града по целия маршрут с вело магазин (Козлодуй и Русе), които можеш да ползваш, за да се спасиш ако нещо стане с колелото. Почти всичко, което е интересно да се види (от моя гледна точка) е западнало или неразработено. Остава само природата,
която е впечатляваща, но няма нищо уникално в тази част на България. Единствено предизвикателството да звършиш този маршрут на колело остава, но дори това се изчерпва
след първото завършване.

За дълги маршрути – пълно е. София-Ловеч, подбалканския, около Доспат, Смолян, Малко Търново. Все неща, които не съм правил и ми предстоят тепърва!

Последният ден от официалния маршрут на Дунав Ултра. Днес трябва да стигна до морето. Ставам рано, за да карам по-дълго в по-хладно време преди на напече слънцето. Около 8 без 15 съм на колелото и потеглям от центъра на Добрич.

Има два варианта за дена според пътеводителя. Единият завива на изток още на Генерал Тошево, а другият – Кардам. Според описанието на пътя, този през Кардам е в доста лошо състояние, а аз не горя от желание да си развалям настроението със спукани гуми, та още рано сутринта вземам решението да мина по по-дългия, но и по-поддържан път.

Излиза се на околовръстното на Добрич и на кръговото се взема разклона за Кардам, който според знака е на 25км. Днешният ден ще е доста кратък със сравнително малка денивелация.

Тази част на България има едни от най-родолюбивите имена на населени места. Говорейки за което, първото населено място по пътя е Стефан Караджа. Селото е спретнато и центърът
е ремонтиран по европейски проект. Има няколко магазина, от които може да заредите.

Малко след него има отбивка за друго село с епично българско име, Генерал Колево.

За около 2ч стигам до центъра на Генерал Тошево. Зареждам с храна, вода, мажа се със слънцезащитно масло и се наслаждавам на красивия център:

Светло име от българската история, изключително красив български град. Точно до парка има знак за Балчик/Каварна/Люляково, на където съм се насочил и аз.

Пътят е добре поддържан, с ниви от двете страни и без почти никакви коли, за камиони не може и да става дума вече. Самото село Люляково е малко, но има магазин и малко
заградено паркче до местното училище/читалище.

Продължавам напред към с. Преселенци, където се взема левия завой към Спасово/Каварна. Към края на селото продължавате направо към Горица/Спасово.

Горица е доста малко село и става за кратка почивка, но няма нещо за отбелязване в него. След него се подминава разклона за с. Калина и по хубавия път се минава през още две малки села – Великово, Сираково и Сърнино.

Сърнино го запомних само с глутницата кучета, която се опита да ме изяде под безгрижния поглед на стопанката. Единственото, което постигнаха, беше да ме стреснат,
защото ме прихванаха точно на завоя за Спасово, където имаше едно от малките изкачвания, но адреналинът помогна бързо да ги подмина и оставя зад себе си.

Спасово е основен снабдителен пункт, защото близките села бяха малки и нямаше смисъл да спирам там. Към края на селото има магазин и градинка с местните дечица, изкарващи
лятото при баба и дядо. Спирам за обяд и кратка почивка. Остават не повече от 20тина км до Дуранкулак.

Местните дечица се зарибяват и си припомням и аз първите пъти, когато почнах да имам откровен интерес към връстничките си. Някои неща не се променят, макар младежите около мен да не го знаят още. Момиче и момче юноши, при които се развива основното действие, и няколко по-малки деца, които не са много сигурни какво става около тях, но някак инстинктивно са в тяхната орбита и попиват жадно.

Техният живот още е на село, но аз съм на мисия: да се топна в морето. След кратката почивка се качвам отново на колелото и поемам право на изток, към плажа.

Следва село Бежаново. Вижте само колко мъка е имало по тези земи. Преселенци, Сираково, Бежаново… И не са само тук села с такива имена. Пълно е със семейни истории как
цели семейства са бягали, я от Македонско, я от Беломорско. Самото село е съвсем малко и има типичната, натъжаваща гледка на спирка от градски или междуградски транспорт,
която някога е работела, но сега изгнива. След няколкото къщи се излиза от селото и се продължава по живописния път до Захари Стояново. Наистина в този край имат едни от най-патриотичните имена на населени места. Де само повече хора да четяха и помнеха Записите на Захари Стоянов…

Самото село е доста западнало и няма нещо, което да е оставило спомен у мен освен, разбира се, името.

Тук качеството на пътя рязко спада, но гумите на планинското колело не са впечатлени от многобройните кратери по пътя. В този лунен пейзаж се минава по допирателна покрай Стаевци, но аз съм само на няколко минути от заветната цел и въобще не спирам.

Постепенно, в далечината се появява ново селище. Няма какво друго да е, слизам от колелото и правя паметна снимка: първи поглед към Дуранкулак, официалният край на маршрута.

В 13:14 вече съм на заветната табела:

Трудно е да се опишат емоциите в един такъв момент. Знам, че не съм приключил приключението, но все пак това е официалният край на маршрута Дунав Ултра. Успях! Скъсани гуми, повреди по колелото, кучета, лошо време, умора, жажда,
какво ли не, но в крайна сметка аз съм тук!

След като съм готов да продължа, слизам до центъра, където е и паметника на възстаналия селянин. Няма как да не направя още една снимка.

Още предния ден бях запазил място в Драгановата къща, която е малко в края на селото. Настанявам се, оставям тежката раница и се насочвам към плажа. На теория може да се стигне и пеша, но защо да си го причинявам? Имам си колело, ще си го докарам до брега на морето!

Единственият работещ магазин този ден беше самата бензиностанция. Без раница се чувствам като пилот. Такава лекота с колелото не бях усещал от доста време. Набързо стигам до къмпинг Космос. За колело такси няма 🙂 Минава в страни от табелата и съм на плажа! Има козирка, на която мога да оставя Крос-чето и се насочвам към морето.

Никога не съм бил фен на плажуването, намирам го за скучно в сравнение с планината или колоезденето, но така или иначе съм тук, топнах се и си поплувах в морето. За да пътувам по-леко, в раницата нямах нито бански, нито чехли, нито кърпа,
но това не е проблем. Найлоновите панталони за планина съхнат бързо, а краката не болят прекалено много когато се ходи бос.

След като свърших с цопването, намерих пейка наблизо до ресторанта, излегнах се и изчаках да изсъхна, за да мога да карам до къщата за гости.

Реших, че е време за празнуване, та за пръв път може би от началото си позволих да си купя малко алкохол. В къщата за гости имаше хамак, който бях решил да ползвам. Тръгнах от плажа, спрях се не бензиностанцията, напазарувах и се прибрах. След обичайната рутина, излязох на двора в къщата и вечерях.

Прибрах се в стаята още по светло и си легнах да спя.

Равносметка за деня: 75.64км, 5:45:27ч, 13.1 км/ч средна скорост, 367м общо изкачване.

Днес беше последният ми ден до р. Дунав и трябваше да стигна до Добрич. Проблемът беше, че ще имам дълги участъци без близки населени места, от които да мога да заредя
вода и храна.Сутринта се оправям и излизам от хотела. Относително свеж като за седми ден бях решил да започна деня с кратка обиколка на крайдунавския парк. Тук има останки от древна римска крепост… която е крепост само на думи. Останали са само камъните в основата на някогашната постройка.

Паркът е хубав и добре поддържан. Има няколко алеи, фонтани и зеленина. Приятно начало на деня.

След разходката из парка излизам от града. Пътят се движи успоредно на държавната граница с Румъния, и се сменя от равен до лек наклон. За съжаление, в началото няма населени места. При нужда, може да се отбие човек, слизайки от пътя, до някое от селата, но аз не го правя. Имам достатъчно храна и вода.

Интересно, в главата си бях планирал обиколка на половин България като възможност, но вече дупето протестираше още от началото на деня. Сили се намираха да въртя
педалите, но ръцете (и не само) изтръпваха. В последствие разбрах, че това е от разположението на седалката. Като височина я бях разположил правилно, но не и хоризонтално. Жалко, че това го научих доста по-късно, а не преди Дунав Ултра. Ако изпитвате подобно неудобство, изместете седалката напред докато изтръпването в ръцете изчезне. Цялата тежест пада върху седалищните ви части, та там няма спасение на дълги преходи, поради което се налагат и чести почивки. В тази част от пътешествието си мисля, че си бях изградил рутина да спирам на всеки 4-5км
за кратка почивка.

Няма много коли и движение, а вече съм привикнал към красотата на дунавската равнина. Въртенето е монотонно и се радвам на всяко разнообразие. Село Срацимир е дясно от пътя на няколко километра и се прескача, но при необходимост може да се отклоните. По-близо е с. Богорово, но искам да си спестя слизането и качването, та минавам по главния
път и го заобикалям. Пътят е хубав и се върти лесно. Малко след с. Богорово се отдалечаваме от границата с Румъния и почваме да се движим предимно на юг.

Следващата “забележителност” е разклонението за с. Войново, но и него го пропускам, защото искам да стигна по-рано в Добрич, за да мога да си отпочина по-добре. След някой-друг километър има кръстовище към второ-или трето-степенен път.

Най-сетне разнообразие: в страни от пътя има малко летище. Идеално за кратка почивка и снимка:

Този участък се отличава най-вече с монотонно каране без населени места и това, което аз нарекох “вземане на километри”. Първата глътка свеж въздух – и първото населено
място по пътя от Силистра насам – беше с. Средище. Основната забележителност за мен беше селският магазин. Вече денят беше почнал да напредва, поради което се
намазах със слънцезащитен крем, похапнах, напълних провизиите и продължих напред. Отне ми около 3ч (заедно с обиколката на парка в Силистра) да стигна до тук. Не снимах нищо вътре в селото, защото от една страна нямаше нищо за снимане, а от друга – защото имаше хора и не исках да ги снимам без тяхното позволение.

Интересно е да се отбележи, че табелите по пътя си противоречат една на друга. Някои от тях измерват разстоянието от табела до табела, а другите до центъра. Според тази в с. Средище, оставаха ми около 50км до Добрич, тоест около половината трябва да съм изминал до този момент. Днес нямаше големи разминавания с действителността, но на по-следващия ден неточността ставаше осезаема.

Преди следващото населено място има знак, който показва, че вече съм в област Добрич. Не след дълго е с. Коларци. Селото не е впечатляващо с нищо, но се възползвам от него, за да си отдъхна за минута-две.

Любопитно е, че тук се намират интересни дървета, които моето въображение оприличи на тропически. Не знам дали ги заснех, но на поредната почивка на отбивка направих
снимка:

Има няколко села по пътя, но освен, че ги използвам за отдих и да си напълня бидоните с вода друго не съм ги запомнил. Нищо в тях не ми направи достатъчно силно впечатление,
за да го заснема.

Минавам през с. Хитово, покрай Воднярци, Карапелит, Рилци и най-накрая стигам до Добрич.

Според пътеписа, местната забележителност е паметника на Аспарух, но като всичко друго в града, той е доста западнал. Плочките се клатят, тревясали са, въобще не е поддържано.

Не очаквах да е толкова западнал града, все пак тук е центърът на златна Добруджа и има много пари от евро-субсидии и има доста заможни едри земеделци. Би следвало да
плащат някакви данъци, с които градът да не изглежда като изоставен от човешката раса.

Учудващо, но нямаше почти никакви места за спане. Търсих хотел след хотел, препоръчан от пътеводителя като подходящ за човек с колело, но един след друг ме отрязваха.
Въпреки, че пристигнах в града към 15:00ч, отне ми не малко време да си намеря място за спане. Чак на 4тото място успях да си намеря спалня – хотел Добруджа. Уж пак 4 звезден хотел, но нямаше нищо общо с този в Силистра. Все пак моите нужди са скромни – искам да мога да се изкъпя, изпера и да спя.

Познатата рутина – пране, простиране, къпане, търсене на място за вечеря и разходка из центъра на града, този път без колело.

Още съм в потрес, че центърът на Лом изглеждаше много по-добре от този на Добрич. Уж северозапада е западнал, но те си държаха несравнимо повече на градската среда.

Денят беше скучен и без нищо интересно. Вземах километри с колелото. Може би най-разочароващия ден от целия преход.

Към 19-20 се прибрах се в хотела и реших да се излежавам и да позволя на тялото да си почине възможно най-много. Утре ме очакваше последният ден от официалния маршрут
на Дунав Ултра.

Равносметка за деня: 100.14км, 8:00:44ч, 12.5 км/ч средна скорост, 835м общо изкачване.

Изпран, отпочинал, вече бях готов за приключения. От няколко дена не бях обличал напълно сухи дрехи, особено “памперсът” – тоест клин с подплънка за по-щастливо дупе.

Планът за днес беше да стигна до Силистра, един от по-дългите дни. Проблемът е, че пътят е основен и щях се “радвам” на значително движение по пътищата, поне докато не почна да се отклонявам по малките села.

Май не съм го споменавал, но явно карането на колело е семейна черта. Като малка, баба се е придвижвала с велосипед от своето село до Тутракан и обратно.

Тръгвам рано, към 7:20 вече съм потеглил. Излизането от Русе е лесно, към края на града има кръгово и леко изкачване по основния път за Силистра.

В пътеписа се препоръчва да се мине през село Мартен, но завоят е на ляво при луд трафик и прецених, че ще си спестя самоубийството. Жалко, имах желание да го посетя. Това е нещо като предградие на Русе. Бях чувал доста за него, но явно ще трябва да мина някой друг път.

Поради същата причина прескачам и с. Сандрово, но за около час стигам до гр. Сливо поле. Направо е главният път, на дясно – Борисово и родното село на дядо, Черешово. Да, заслужило си е името. Въпреки, че поради роднински драми покрай наследство, родната къща на дядо е загубена, той беше купил малка разбита кирпичена къщичка, за да има имот в родното място. Обичаше да ходи там и да работи по къщата. По мои спомени,
баба свързваше живота на село с мизерията и бедността от своето детство, та тя почти не ходеше там докато дядо беше жив. То е малко и почти няма хора в него, за
разлика от други села наоколо.

Но този ден аз съм все още в Сливо поле. Тук, по мой спомен, има фермерски пазар и адски вкусни домати през лятото.

Моят път продължава на ляво, към с. Ряхово. Този път левият завой е възможен, защото в центъра има пешеходна пътека, а и колите са принудени да се движат с човешка скорост
в населено място.

Разликата с главния път е осезаема. Почти няма коли, а пътят е изключетелно приятен. Този ден ще е последният, по който ще се движа близо до Дунава. Въпреки, че не видях реката от селото, краткото отклонение беше много приятно.

До тук бях към 9, идеално време да взема провизии от магазина и след кратка почивка да продължа към следващото населено място, с. Бабово, което ще ме отведе обратно до главния път.

В центъра има паметник на Марин Павлов, но не успях да намеря никаква информация за него.

След селото има разклон към главния път. Карането е леко и равно през повечето време, което позволява да се развива прилична скорост. Минава се до с. Бръшлен, но, по мои
спомени, пътят не влиза в селото. Малко след него следва табела за област Силистра. То хубаво има табела, ама доста да въртя!

Задава се село Нова Черна. Тук спирам за почивка и хапване.
В центъра на селото има двама дядовци и завързваме разговор. Единият беше лекар, по спомен, а другият май ТИР-аджия. Може и да се бъркам. Говореха си, разбира се, за политика. Не помня голямата част от разговора, но останах приятно впечатлен колко образован беше единият дядо. Разказаха ми историята на селото. Имало преди български села в румънско, от другата страна на Дунава. Едно от тях се казвало Черна. Там имало мина, държана от немец, който неамал българите от селото, защото работели добре. Поради някаква причина, немецът или затваря мината, или поради политическите брожения между младото българско княжество и Румъния, българите напускат
селото, пресичат Дунава и създават ново село със същото име – Нова Черна.

Колкото и да ми е сладко да си говоря с дядовците, аз имам дълъг път, а ми се иска да пристигна по светло. Натъжавам се, когато ми казват на връщане пак да спра да си поговорим, те пак щели да бъдат на пейките. В началото на разговора им казах от къде съм тръгнал и накъде съм се насочил, но сърце не ми дава да им го повторя. Кой знае колко са самотни и колко често им се случва някакъв човек просто да ги слуша
и да ги вижда като хора, а не просто старци.

Мисля, че не снимах в селото. Потеглих и не ми отне много време да стигна до отбивката за Тутракан от главния път – не повече от 30 мин.

Останах много разочарован. От разказите на баба, поне за нея като дете това е бил голям град, а сега изглежда като малко селце, с размери подобни на Никопол.

Учудващо, близо до входа на града, Ротари са изградили часовик. Не знаех, че имат клуб и в такова малко населено място!

През една от войните на Русия с Османската империя (1768 – 1774), българите от Тутракан формират доброволчески отряди, които подпомагат руската армия. Разбира се,
всички знаем какво се е случвало след тези войни – изселване на селата извън родината и кланета на останалите на родна територия. И после руснаците имат наглостта да се
оплакват, че попареният български народ ги посреща с недоверие век по късно при освободителната за нас война 1877-78ма. В Южна България нямат този горчив опит
и там е различно, но в след оттеглянето от Стара Загора набързо разбират братята си от другата страна на Балкана.

Не че не трябва да се благодарни за тази война и жертвите на Русия, но като четеш мнението на руснаците за нас от това време и ако знаеш историческия контекст ти става едно криво. Хубаво е да си знаем историята и да имаме по-голямо
самочувствие, дори пред лицето на големите сили.

След краткото лирическо отклонение към нашата история, време е да се върнем към 18 август, 2023 и Тутракан. Основната забележителност е крайбрежната улица
и музеят на лодкостроителството. Красиво е, има дух на гръцки крайбрежен град, но е доста малко. Пътят към нея е повече от разочароващ:

Въпреки това, крайбрежната алея не разочарова:

Красивото в Тутракан е крайно малко. Качвам се на колелото и се катеря обратно до главната улица, където има магазин. Пазарувам и обядвам.

От пътеписа съм избрал приключенския маршрут, който ще ме отклони от главния път през стар римски път, минаващ до реката, до с. Дунавец.

Но да не избързвам. След обяда и двата станали задължителни айрана, излизам от града и се връщам само за 200-300м по главния път към Силистра и се отклонявам отново на
север (ляво) по малък, но добре поддържан път. Стига се до с. Пожарево, което е доста малко, но подходящо за почивка и няколко глътки вода. Между другото, решението
да си взема два бидона за вода беше едно от най-разумните неща, които съм правил. В това горещо лято на дали бих оцелял само със 750мл вода. Селцето е почти празно,
но малко след него започва малък, еднолентов път. Учудващо, но този път, водещ към нищото, е с чисто нов положен асфалт.

Следващото село е с епичното име… Дунавец. Въпреки тесния път и дори още по-изоставеното село, къщите са красиви. Ако не ме лъже паметта, някъде тук, може би за втори път
през цялото пътешествие, на един завой ме подгониха кучета. Е, реших, че колелото е по-бързо от тях и се оказах прав 🙂

Някъде след селото пътят съвсем утеснява и някъде тук съвсем свършва асфлалта и почва истинско приключение. За хората със шосейни колелета – дори не си го помисляйте.
Малко преди началото на старият римски път съм направил няколко снимки за спомен. Не е особено трудно и техническо да се премине, но многото клони на неподдържаните
растения определено забавят. На места е толкова обраснало, че ме е страх пак да не спукам гума на 8+ места, а и почвам да се съмнявам, че това е правилният път. На няколко пъти спирам, поглеждам навигацията и тя потвръждава – да, трябва да се превърна в Тразан, за да стигна до следващото село.

По време на дивотията се бях концентрирал и не снимах, макар че сега, когато пиша този пътепис, малко ме е яд.

По едно време се поява “кръстовище” и отново си припомням, че съществува такова нещо като път и асфалт. Не мога да повярвам, че тук има табела за европейски вело маршрут
към кея на Малък Преславц. Хора, не се вързвайте. Прекалено много е обраснало, не си заслужава.

Аз продължавам на юг (дясно) към Долно Ряхово. Някъде тук съм загубил вярата в човечеството, пътищата, живота и всичко останало. Водата почти няма, а малкото останала е топла като пикня. Все пак наличието на асфалт и истински път ми оправя настроението, а на единия от завоите има най-красивата гледка на света: чешма. Голяма, благословена от Бог чешма, с голям (за ожаднелия Дидо) дебит и студена,
утоляваща жаждата чешма.

На един завой, към края на селото, виждам стара жена, седнала на сянка пред къщата си. Намирам сили в себе си, усмихвам се и я поздравявам за добър ден. Не всички хора отвръщат, но тази баба го направи и в този момент разбрах защо старите хора толкова се радват като им кажеш добър ден с усмивка. Явно в този момент самият аз съм имал голяма нужда от блага, човешка дума, и тази баба ми оправи настроението за целия ден! Жива и здрава да си, бабо!

Гледката между селата е красива, а теренът не е лесен; редуват се типичните хълмчета на Дунавската равнина. Но красотата е голяма – навсякъде е засято, красиви ниви
няляво и надясно, небето над теб.

Следва изтощаващо изкачване до Малък Преславец. Това село изглежда напълно обезлюдено, но, учудващо, има табели от организаторите на Дунав Ултра. До следващото село трябва
да мина през нивите. Последният асфалт е покрай един хамбар.

Малко ме хващат емоционалните травми от Видин и Козлодуй, но нали имам 4 резервни гуми, все пак? Е, веднъж се живее.

От толкова каране по асфалт бях забравил колко приятно е да караш през нивите. На места е малко опасно, защото това реално е пътят, по който минават тракторите,
та на места е малко разорано. Моето Кросче, въпреки отрицателната ми техника, обаче, се справя перфектно.

Малко е стръмно и кално накрая, точно преди влизането в с. Гарван, но гледката си заслужава. Обитаемо е, нямам спукани гуми, а къщите са от красиви по-красиви.

В началото на селото има чешма и аз, разбира се, се възползвам от хладната, животворна течност. Изпразвам затоплилите се бидончета и ги пълня наново.

Селото изглежда поддържано, спретнато, с хубави, поддържани улици, приятно зелено училище и спретната градинка в центъра.

Не се спрях в селото, почивката на чешмата ми беше достатъчна, за да възстановя силите и продължих към с. Попина, където беше и една от забележителностите от Дунав Ултра – пристанището.

Първоначално селото не ме впечатли, но в центъра видях две изключително красиви къщи и спрях да ги снимам:

Слязох към пристанището, но тук бях разочарован. Има почивен комплекс, а собствениците вееха руски знамена и се радваха на военна техника. Самото място беше красиво, но не мога да разбера чуждопоклонничеството към държава, нападнала, своя съсед от, според собствената им пропаганда, руснаци. Как ще избиваш своите т.нар. братя, след като уж сте една кръв? Умът ми не го побира. Все едно ние
да почнем да изравняваме градовете в Македония и да ги наричаме нацисти, защото искат да имат самостоятелна държава и не им допада да ги избиваме. Малоумие.

След кратката почивка се връщам обратно на пътя. Кратко изкачване на изхода от селото, след което познатият до болка хълмист път: нагоре и надолу.

Минават няколко километра и се оказвам в с. Поляна. Доста малко, изглежда цялото да е разположено успоредно на главния път. Нямаше нещо забележително, освен наличието на сини сливи. Любим плод, а за пътешественика-колоездач: безплатни
калории.

След кратка почивка на селското читалище възсядам колелото и продължавам към следващата цел: природния музей Сребърна. Много бях слушал за него, но не знаех дали ще успя да го хвана все още отворен. Все пак беше около 16:50.

След изхода на селото се качваме обратно на главния път. Главните пътища се отличават с по-плавните завои, по-леките наклони и като цяло се кара бързо. За мое учудване, към Сребърна беше почти само спускане.

За мой късмет, към съвсем малко преди 17:30 успях да стигна до музея. Поради ограниченото време имах избор: да вляза на хладно в музея и да разгледам изложбата или да се кача на колелото и да направя обиколка на резервата.

Може би направих грешния избор – отказах се от музея и се разходих из резервата. Мястото е известно с езерото и птиците в него. Самата делта, за съжаление, е недостъпна за простосмъртните. Имаше кули, на които човек може да се покатери, за да разгледа от по-високо островите от папрат в езерото. Не съм фотограф, както сигурно е станало очевидно досега, но все пак ще нахвърлям няколко снимки.

Пътечката около резервата е с насипани камъни и е доста приятна за каране. Няма някакви впечатляващи места, където да не може да се кара, освен може би някой-друг наклон, който може да впечатли уморен вело-турист. Слиза се надолу в дясно
по едни стълбички и разходката започва.

Интересно, но към края на пътеката има кошери за пчели.

Не помня колко време прекарах в резервата, но се притеснявах да не ми се наложи да карам по тъмно на главен път. Аз хубаво имам светлини, но някак не искам да разчитам на другите шофьори. Завърших обиколката и се върнах на главния път.

До Силистра няма някаква сериозна денивелация, но все пак денят е дълъг и има нужда от последна почивка.

Пътят минава през село Айдемир, което е на брега на Дунав. По спомени, едно от най-големите села в България. Аз съм изморен и нямам мотивация да разглеждам тази вечер, поради което стигам до центъра и запазения по-рано хотел Дунав. Това е
най-луксозното място, на което спах през цялото приключение. Учудващо, но за своите 4 звезди цената беше доста приемлива. Имаха вътрешен двор, в който да си
оставя колелото.

Нещо, което ми прави впечатление като софиянец е, че обслужващия персонал в София често е от студенти. Много рядко можеш да видиш децата на магазинера да помагат
при работата след училище. Из страната, за сметка на това, бармани, хората по регистратурата и пр. често са ученици. При това доста малки. Обслужването е добро, но е учудващо почти навсякъде около теб да са малки деца.

Започва добре познатата рутина – къпане, пране, простиране, търсене на място за вечеря, лека разходка в парка и заслужен сън.

Не съм израснал сред турци и техният акцент като говорят български е необичаен за мен. Любопитен съм да хвана какво точно в произношението е различно, но не успявам да го избистря в главата си. Може би някакъв странен начин на произнасяне на “х”? Този път не заговорих никого, но слушах един досаден бай Ганьо как се натресе на масата на един турски българин. Хем просеше цигари, хем се държеше
грубо, хем търсеше уважение. Златни качества, шапка свалям на турчина за търпението и възпитанието.

Този ден беше по-дълъг, а следващия щеше да е доста тежък, поради очакваните по-големи изкачвания. Добре, че предния си починах добре.

Равносметка за деня: 155.55км, 12:10:16ч, 12.8 км/ч средна скорост, 1 148м общо изкачване.

За днес бях планирал да зарадвам баба като я посетя в Русе. Щеше да е кратък ден; реших да прескоча пещерата “Орлова чука”, за която бабата от къщата за гости говореше. Исках да видя Ивановските скални църкви, както и Скалния манастир Димитър Басабовски.

Татко е роден в Русе, макар родата от неговата страна на семейството да не е от там. Село Басарабово го свързвам с гробището, и нивата, където баба и дядо работеха
когато бях малко дете.

Но.. избързвам. Към 8 сутринта съм готов и тръгвам от Две Могили. Минава се по второстепенния път за Русе, който е далеч по-малко натоварен. За около 40мин стигам
до с. Иваново, където има кула:

До тук е относително равно, но към края на селото има табела към скалните църкви. Явно има европейски проект, по който се обновява пътя, заедно с вело алея! Хората още полагаха
асфалта и не всичко беше готово, но все пак е хубаво, че има хубав път към тази зебележителност. Почти веднага след завоя в дясно има лудо спускане надолу.

Не може да се развие впечатляваща скорост заради ремонтните дейности по изграждане на новия път, но като си помисля, че това ще трябва да го изкачвам и малко ми причернява. Вчера не беше лесен ден, но тъкмо ще видим какви силички са ми останали.

Новият път свърша, след което се преобразува в малък, стар път, който обаче е в добро състояние… поне за планинско колело. Още не съм карал шосейно, но не съм запомнил
впечатляващи дупки или неравности. Към края има изкачване, не не много продължително.

Местността е пълна с малки маршрути около всичките обекти на някогашната обител, но не остах с впечатлението, че може навсякъде да се ходи. Близо до началото на една
пътечка има малка беседка, на която спирам, за ѝ се насладя.

Малко след беседката има информационен център. Ако помня правилно, той не работеше толкова рано – бях пристигнал около 10ч сутринта. Точно до информационния център
има стълби, които водят нагоре към скалата, след което се влиза в манастира. Има такса за вход, а при желание – допълнителна за обяснение историята на цъкрвата и стенописите.

Ако помня правилно, селото е било долу при реката, но при строежа на влаковата линия, то е преместено горе – където сега се намира съвременното село Иваново. Поради загубата
на държавност, местните хора са ползвали скалния комплекс … за подслон. Има следи от палене на огън в не една от скалите. В църквата са живяли в скални помещения. Тя е известна най-вече със своите стенописи, които са от търновската школа, едни от малкото останали екземпляри. Една от сцените е същата, като известния таван на Сикстинската капела на Микеланджело, но направен около век по-рано. Изключително
красиво е, но е тъжно, когато човек си помисли колко сме изгубили от историята си.

Бях си инсталирал приложението за Дунав Ултра и… по регламент, трябваше да се снимам на определени места от маршрута с картата на състезанието. Снимките се качват вътре и уж получаваш някакъв сертификат или нещо подобно при качването на всичките… но аз не видях такъв :). Това обяснява защо правя жалки опити за селфи с основната, а не
лицевата камера (тя се беше счупила). Снимането вътре се оказа разрешено, но реших да не съм прекалено нагъл, та направих само 2-3. Силно препоръчвам да посетите църквата,
изключително красива е, а и се състои от няколко обекта.

На излизане се виждат други пещери, в които монасите (предполагам това е правилната дума) са живяли – “пейки” от камък, директно изковани в скалата, както и подобни “легла”.

Въпреки, че се впечатлих изключително много от гледката вътре в църквата, отвън направо онемях. Историята е интересна, но природата направо отнема дъха. Обожавам комбинацията от зелени гори и скали. Не мога да си представя колко красиво е било да живееш в селото на неговто старо място. Ще оставя само няколко снимки, за да видите за каква
красота става дума!

Има изградена пътечка, която осигурява кръгов маршрут обратно до информационния център долу.

След тази радост за сетивата се качвам обратно на колелото и почвам обратното, мъчително изкачване обратно до пътя за Русе. Добрата новина е, че има кратко спускане след
излизането на пътя до разклона за с. Божичен. Няма вечно щастие – и – типично за Дунавската равнина – всяко слизане е придружено с изкачване и така се редува доста често.

Някъде из безкрайните ниви (между другото тук има цели ниви, засяти с дини) спирам за почивка. Всеки, който е карал дълго с колело знае за задължителните дупе-почивки, в
които четрибуквието има нужда от развод със седалката.

Малко след това стига до началото на с. Бесарабово, което се оказва много по-голямо от детските спомени. Явно с баба и дядо сме ходили само до много малка част от него. Селото е разделено на две части, преди и след реката. Минава се първата част и точно след реката се завива на дясно за скалния манастир. Пътят за манастира е позападнал, така че внимавайте като карате натам. Манастирът е работещ, а до него има магазин, от който може да се закупи така любимата вода!

Малко ми се губи паметта, но май имаше кръщене когато го посетих, поради което не успях да вляза в църквата. В комплекса има няколко постройки, както и много приятна
градина с лоза. Възможно е татко да ме е водил тук като малко дете, но освен катерене по скали друго не ми беше останало в главата.

Интересно е името на манастира. Уж историята ми беше един от най-любимите предмети в училище, а пък въобще не помня, че сме имали връзки с началото на съвременната румънска
държава. Името, по спомен от 2023та, е на един от първите владетели на Влахия. Явно държавите ни са били доста свързани.

Манастирът е бил западнал през годините, но, по спомени от надписите в самия манастир, е бил реставриран от Кобургите на третото българско царство или в края на 19ти, или в
началото на 20ти век.

Манастирът е интересен и най-вероятно щеше да ми допадне изключително много, ако преди това не бях разгледал скалната църква до с. Иваново! Силно препоръчвам, отбивката от Русе до двете места е доста кратка, дори с колело. С всичкото разглеждане и почивки от Две могили до манастира ми отне около 3ч. Трябва да се има предвид, че от предишния ден бях доста изморен, поради което при нормални условия може да съкратите доста времето.

Както и да е, от Бесарабово до Русе са само няколко километра. В града се влиза под моста на главния път, към който се присъединявате след кратко изкачване. След малко каране
по околовръстното (по мой спомен така се казва улицата) завивам към центъра за поредната снимка за каталога на приложението за Дунав Ултра. Тук съм за около 4ч и 50 мин.

Татко е от Русе и съм бил много пъти тук. В моето детство беше кошмарно, защото България беше фалирала 2 пъти и нямаше никакви пари за пръскане против комари и в
градската градина можеше да видиш облаци от малките гадини, а в София след лято, прекарано при баба и дядо, се връщахме целите в пъпки като болни от шарка.

Сега няма и спомен от тези неща. Градът е изключително красив, особено центъра около операта. Ако сте чели Записките на Захари Стоянов може да се почувствате емоционално около къщата на Баба Тонка, една забележителна българска жена. Странно, в книгата сякаш къщата е на брега на реката, а в днешно време не е така.

Ако не сте посещавали Русе, силно ви го препоръчвам. Жив град, пълен с деца и майки, история и изключително красив център. Дори в моето детство денят на детето беше истински
панаир.

Приятна изненада бяха добрите велоалеи в града, или поне на някои от главните улици. Доста български градове имат да се учат от тази инфраструктура.

До този момент не исках да се обаждам на баба, за да не се притеснява докато пътувам – все пак съм с колело, а тя стара жена, ще се притеснява за мен. Ако някой ме бутне
или някъде се пребия… по-добре да не ме вижда в такова състояние. Тъй като вече съм на сигурно в Русе, а града що-годе го познавам, вдигам телефона и ѝ съобщавам
добрата новина, че ще има гости. Тя не чува много добре, та не съм сигурен, че ме разбра много добре, но е седнала на скамейката пред блока и ще ме чака там.

Да видим колко добре го помня пътя! Все пак, досега винаги съм идвал с кола и съм си помагал с навигация. Е, колелото е доста по-бавно, така че и някъде да се позавъртя, винаги мога да се възползвам от вълшебното преобразяване в пешеходец 🙂

Е, оказва се, че обърквам завоя, та трябва за мой срам и позор да включа навигацията на телефона, въпреки че съм сигурно на под 1 км от блока. Виждам картата, пляскам се по челото и след малко съм пред блока. Явно не само аз не съм в най-доброто състояние, баба не ме познава :))). До ден днешен се шегуваме с нея, но явно с колело изглеждам различен. “Аз съм Дилян, синът на Евгени”…

Все някак от двама души сглобяваме една работеща глава, разбираме се и прекарваме деня заедно.

Равносметка за деня: 55.47км, 5:19:01ч, 10.4 км/ч средна скорост, 460.0м общо изкачване.

Днес, освен, че беше моят рожден ден, щеше да бъде и най-тежкият от прехода. Беше се насъбрала умора от предните дни, а изкачването през деня щеше да бъде по-сериозно дори от вчера. Първото беше изкачването на скалата, до която се
намира смият Никопол, а към края на деня ме очакваше прословутото изкачване между Ценово и главния път Бяла-Русе.

Но, нека започнем от началото. Събиране на дрехи, подготвяне на багажа, снимка с красивата чешма Елия:

Пътят е добър, но измореното ми тяло едвам изкачва скалата, водеща до с. Въбел. Тъжно, но това село изглежда в по-добро състояние от Никопол. Кратка почивка, снимка и продължавам напред:

Още няма 9, а температурата започва да се покачва. Няма да е лесно. Дори с памперс, дупето вече протестира, че толкова дни го мъча да седи на седалка. Търси ми сметка защо съм напълнял толкова много. При продължително каране по
асфалт, особено с доста изкачване, всякакви части от тялото изтръпват. Ръце, пръстите, които натискат педалите, най-милото. Това налага чести почивки, за да може пътуването да бъде приятно, а не мъчение.

Ето още една снимка от същото село:

След голямото качване, следва и спускане, което предполага голяма скорост. Знаех какво ме очаква и не исках да губя време. С изключение на станалите вече задължителни кратки почивки в центъра на селата, не снимах. Преминава
се през селата Любеново, Лозица, Бяла вода и Деков. Във село Деков завивам на север към Белене.

Станалото задължително объркване на посоката (вече нямах удобен начин да гледам телефона докато карам и се опитвах да запаметя какво ме очаква, но .. става грешки). Бях сметнал, че околовръстното е по-късно, отколкото е, но бързо се оправих. Виждат се старите места, където е имало полиция.
Дали от КАТ, или да регулират влизането и излизането от града в близост до лагера, не знам.

Важното е, че в града има магазини. Магазините означават храна, вода и – станалият абсолютно задължителен – айран!

Запасен и щастлив се насочвам към основната цел в Белене за този ден (лагера ще го посетя друг път) – древната крепост/римска митница Димум. Намира се на брега на Дунав, до самият крайречен парк.

Часът вече е 10, а Дидо го очаква още доста, та се качвам на колелото и потеглям към Свищов. Пътят излиза през околовръстното и минава покрай АЕЦ Белене. Бих снимал, но е забранено. От ляво ви се пада централата. Пространството е огромно; пълно е с изоставени сгради. От дясно се намират
земеделски култури, предимно слънчоглед. Явно сега е сезонът им, защото има доста слънчогледови семки до пътя. След края на АЕЦ-а има кръстовище. Можете да поемете на север по черни пътища, но Дидо тоя танц го е играл. Хващам хубавия асфалтов път на юг, който по-късно се присъединява към
главния път, водещ до Свищов. Малко, след като се включите към него има не малка ЖП гара към с. Ореш. Реално не се навлиза в самото село; минава се по допирателна покрай него.

При входа на града, точно срещу индустриална сграда (може би свързана с логистика – имаше доста камиони) има чешма с добър дебит – и – в тази августовска жега – студена, сладка, прекрасна вода. Спирам да утоля жаждата, да напълня бидоните и да поразтегна мускулите. Не знам за какво са ме взели, но местни шофьори, минавайки покрай мен, ми свириха с клаксона на колата. Здраве да е!

Свищов започва с индустриалната си зона, а основният път води към реката. Моята цел е центъра на града, към който има леко изкачване. Центърът е жив, има доста хора и туристи. Някъде на основния площад има красива часовникова кула:

Много ми се искаше да стигна до музея на Алеко, но беше затворен. Нямах време да чакам. Снимка за спомен.

Връщам се към центъра, обядвам и потеглям по мъките. Жегата ставаше все по-голяма, а най-трудното тепърва предстоеше. На изхода от Свищов има пищни вили. Пътят е красив и има дървета отстрани. За мое огромно азочарование,
разбирам чак сега, че тук има поредните останки от римски лагер Нове. Ако го бях видял на картата, сигурно щях да предвидя повече време за Свищов. Е, човек не може да има всичко.

След пропуснатата възможност, въртя към с. Вардим. Спирам до магазина, за да заредя с айран и продължавам към Новград. Хаха! Чел съм поредицата на Анджей Сапковски – Вещер. Много приятна поредица, ако харесвате сложни вселени и фентъзи. Философ-убиец на чудовища, който не убива чудовища, а по-скоро се сприятелява с тях, дори с вампир. Не може да има деца, влюбва се в магьосница, която също не може да зачене, но в крайна сметка отглеждат детето на съдбата… Авторът си го бива, а играта – също. Не помня дали Новгород беше
част от книгите, но присъства в третата игра от поредицата, направена като продължение на историята от книгите.

Пътят ми минава само по допирателна до града – жалко. Щях да се усмихвам повече. Точно около табелата се завива в ляво и за пръв път за деня пресичам Янтра. За мое съжаление, някъде тук тялото ми решава, че е имало достатъчно. Почти пълен колапс. Почвам да почивам все повече и повече, както и да нагъвам сладки. От опит знам това състояние, както и, че тялото ми може да премине през него. Стига да има къде да се скрия от слънцето, да си почина за 20тина минути.

Е, сянка няма, водата привършва, жегата е убийствена, но някак успявам да въртя напред в унес. Спомням си същото преживяване след прохода на Републиката и по-късно преди Котел. В такива моменти човек трябва много добре да познава
тялото си. Опасността от колабиране е истинска, а ако няма хора наоколо (както беше случая с мен), нещата могат много сериозно да загрубеят.

Аз имам късмет с това, че покрай Ком-Емине успях да се науча да слушам тялото си. Почнах да вкарвам доста Mars-чета, да пия огромно количество вода, да се движа адски бавно, да си следя пулса и да гледам да намаля усилието. За пореден път благослових късмета си, че съм с планинско колело. То има доста скорости за изкачване, а тук използвах най-ниските за движение по равно. Може да не звучи интуитивно, но при движение се създава ветрец, който помага на тялото малко да живне и реално поне моето тяло изпитва по-малко усилие да карам на ниски скорости, отколкото да бутам колелото.

В това състояние достигам село Кривна. Спирам да си почина под дърво, но вода почти няма заради тази жега. В началото на селото трябва да има чешма, но когато стигнах до нея, вода нямаше. Там някъде срещнах една баба. В това обезлюдено село да срещнеш човек беше приятно. Осведоми ме, че към
центъра на селото имало работеща чешма, нямало как да я пропусна. Благодарих ѝ, пожелах ѝ приятен ден и останах още малко да почина.

В това село е един от най-големите въжени мостове в България. Спускането надолу до р. Янтра беше бавно, защото минаваше по черен път, но не ми пукаше много-много, бях прекалено изморен, за да се притеснявам от спукани гуми, а
и носих 4 резервни в раницата. В най-лошия случай, изхвърлям 2, махам бодлите от външните и само помпам. Както и да е, малко преди моста, чужденец си е купил къща в това село и си я е спретнал приказно. Точно преди моста има малко паркче, където явно местните си правят скара. Самият мост е доста красив, а Янтра изглежда огромна.

Връщам се към колелото до спретната къща и обратно по главната улица. Всяко леко изкачване ми се струва края на света. По някакъв начин стигам до центъра на селото, където до кметството са се наредили местните. Дядо и баба гледат внуче и местните са щастливи от това, че се чува детски глас. Аз също съм щастлив, има работеща чешма. Не видях магазин в селото, може и да има.

Оплисквам се с вода, пия до насита, пълня бидоните, наслаждавам се на момента. Не помня какво се случи и защо го направих, но малко след селото, след края на изкачването, обърнах колелото и го разгледах. Най-накрая разбрах защо
Cross-чето е издавало жални звуци. Не съм бил поставил правилно едната гума; двете пружини са били от едната страна. Ето откъде са идвали и проблемите с превключванията на скоростите! Щастлив от случайността, вече всичко е наред. Сглобявам всичко както си му е реда и продължавам напред.

Някъде към края на селото, преди да оправя колелото, срещнах и бабата, която ми обясни къде да намеря вода. Хаха, пошегува се малко бабата за това в каква форма съм и как била ходила по-бързо от мен, човека с колело. Жива и здрава да си бабо, накара ме да се усмихна в труден за мен момент!

Пътят е тесен, с остри завои, изкачвания и слизания. Спусканията бяха истинска радост; завоите носеха необходимото количество адреналин, изкачванията бяха
предвидимо трудни, но този пресечен терени прелестната природа около мен ме накара да живна. Стигнах Белцов и в центъра на селото седнах да почина и хапна. Тук засякох дядо и си поговорихме. Обясних му какво съм тръгнал да правя, къде
живея, какво работя, колко е красива местността, колко голяма изглежда Янтра. Човекът се оказа бивш ТИР-аджия, вече пенсионер. Обиколил света, доста начетен. Разговорихме се за различните култури, за привичките на различните народи. Похвалих много въжения мост от предното село, Кривина. Дядото сподели, че той навремето е свързвал селото с Новград, но от години не се бил ползвал. Също,
Янтра е широка, но много плитка. Ако съм влезнал в реката, нямало да ми стигне до кръста; по-пълноводна стигала до 70см. Валяло все по-малко и реката няма вода. Много приятен спомен, а и тялото ми се възстанови от почивката. Вече не
бях пред колапс, а просто бях доста изморен.

По живо, по здраво, и аз поемам по своя път, а дядото остава под сенките на дърветата в центъра на Белцов. На изхода от селото пътят става по-широка и хубав, с леко изкачване, а аз за пореден път пресичам Янтра. Наистина не мога
да различа, че е толкова плитка.

След Белцов стигам до Ценово, където най-сетне има магазин. Провизиите намаляват, а следва най-трудното от деня – изкачването до влизането в главния път Бяла-Русе за кратко. В магазина изпивам поредните няколко айрана и солетите, които изглеждаха, че имат най-много сол. След толкова пот имам отчайваща нужда от натрий в тялото си, за да мога да задържам някаква вода. Пореден урок, този път научен от Витоша 100.

В магазина ми става тъжно. Селото е доста бедно, а вътре пазарува циганин. Човекът е млад, може би 20те, но… поръчката му ме учудва. Не помня какво взе за ядене, но взе и ЕДНА КАПСУЛА прах за пране. Не може да си позволи дори
най-малката разфасовка. По-тъжното беше, че магазинерката дори не се учуди. Имаше готова цена. За сметка на това, в магазина имаше климатик. Големите драми в живота на малкия човек.

Е, аз имам свой живот и проблеми. Излизам от магазина и почвам да катеря. 200м звучат малко, но.. наклонът си е стабилен. На всеки има-няма 100тина метра има отбивка. Явно пътят е правен старите коли, които прегряват повече от мен. Е, дупето страдаше, но, странно, сили имах. Само ме беше страх да не прекаля, та си почивах от време на време. За пръв път слязох да бутам за кратко. Оказа се излишно, по-лесно е да се върти, но все пак разнообразието помагаше. Най-лошото беше, че нямаше и едно дърво. Да, вече навлизах към края на деня, но жегата отказваше се замени с прохладно време.

След като свърши изкачването, следва кратко спускане, благословени да се боговете на колелетата, след което, малко преди село Обретеник има леко изкачване. Леко-леко, ама на мен и отне време да го изкача. Сигурно защото съм бил изморен не съм снимал, но ако помня правилно, на входа на селото имаше
нещо подобно на вятърна мелница. Или съм си въобразявал.
(След справка с Google Stret View, било е водна кула).

На края на селото има магазин, който обслужва колите и ТИР-овете по пътя Бяла-Русе. Разбира се, спрях там, изпих задължителните айрани на екс. Магазинерката онемя. Това щяло да доведе до стомашни проблеми. Мила жена,
но не ми повярва, че това го правя от няколко дена насам и нищо лошо не се е случило досега. То и до края на пътешествието нищо не стана. Вече беше почнало
да намалява слънчевата светлина, а и излизах на главен път, та включих задните светлини в режим мигане.

Включих се в главния път и… О, Боже! Аз такава скорост съм развивал само по надолнища! Ахахах! Това била разликата между някакви малки пътища и главен. Тук дори и на изкачване хвърча с над 30км/ч. Настилката е перфектна, изкачванията и слизанията са с много лек наклон, завоите също имат наклон,
който помага да ги вземаш с висока скорост. Не знам защо другите хора, минавали през маршрута, считат този участък за опасен. Аз съм свикал да карам в София, където ежедневно се опитват да ти видят сметката. Тук шофьорите ме задминаваха с много добро разстояние и всички се държаха много добре на пътя.

За съжаление, всяко щастие си има своя край. След два-три км аз завих на дясно към Две Могили. Кратко спускане, последвано от изкачване. Наблизо се отглеждат животни и трябва да изчакам едно стадо да пресече улицата близко до началото на
града.

Трябва да намеря място за спане, защото този град е предвидената от мен последна дестинация за деня. На теория в съседните села има места за спане – според пътеписа – но в Google Maps забелязвам къща за гости. Не помня разговора,
нито дали жената беше оставила телефон, но за това по-късно. Решавам да видя дали ще сваря къщата-музей на Филип Тотю.

Града има жп гара, а централата улица е учудващо широка. Малко след училището по главната улица се завива на ляво по другата голяма улица, където е паметника/гробът на Филип Тотю.

По спомен там е една триъгълна градина, като в единия край има параклис. Къщата е близо, но вече е 19ч и е затворена.

Докато се чудя дали мога да намеря човек, който да ми каже дали утре сутринта ще работи, един човек от своя стар volkswagen ме заговаря. В къщата ли съм искал да вляза – да, Е, човекът се бил прибрал у тях, но му бил съсед и можел
да ми покаже къде живее. Отивам на оказаното място. Къща има. Сладки котенца в двора – също. Хора в двора зад къщата – също. Викам, звъня, но никой не ми обръща внимание. След 5-10мин се отказвам. Явно хората искат да си починат
и не им се занимава с непознати.

Е, добре, време е да пробвам късмета си. На картата, мястото е обозначено като Къща за гости “Еделвайс”. Отивам там, посреща ме малко кученце и двама мъже на двора. Питам ги: това ли е мястото, което търся? Да, това, но собственичката е някъде вътре, да вляза да я попитам. Влизам вътре, след малко се засичаме.

– Имате ли свободно място?

– Амииии, не точно.

– Вижте, ще ми направите голяма услуга ако не трябва да въртя още 5-10км до с Иваново.

– Добре, но стаята не е оправена. Там беше една френска двойка и още не съм разтребила.

– Няма проблем, на мен ми трябва само място за спане.

– Изчакайте ме, ще ви дам чаршафи и кърпа, но съм стара и няма да мога да ги сложа сама.

– Благодаря ви много!

Жената действително е доста възрастна, получила е удар няколко пъти и част от тялото ѝ е парализирана. Не предлага храна, но и нямам нужда от такава – на идване видях заведение. Запознава ме с кучето си и почва да разказва историята
ти си. И тя се занимавала с туризъм, като млада участвала в разкритието на близки пещерни комплекси в местността, но вече е твърде стара и не може да се занимава с това. Имала бизнес в София навремето, но го оставила на сина си.
Попита ме как съм успял да намеря къщата ѝ за гости. От интернет, през Google Maps. Правя Дунав Ултра, с колело съм, от Никопол тръгнах днес. Ааа, ами че то двойката французи също били карали колело. Хм, зачудих се дали не са били чужденците, с които на няколко пъти се разминахме в и след Оряхово?

След като си поприказвахме, отидох си до стаята, изкъпах се, изпрах си дрехите и излязох да ям. Попитах бабата дали ще е ок да се прибера към 22, за да не бързам. Да, нямало проблем, то кучето веднъж като ме помирисало, нямало да лае.

Вече е тъмно и осветлението не е най-доброто, но по основните улици го има. На няколко преки е заведението, което бях видял с колелото идвайки насам. Бумти чалга, но извън моят щастлив балон, това е музиката, която народа слуша.
Стискам зъби, няма да оставя това да ми развали настроението. Имаше разочарования днес, не можах да видя някои от нещата, които си бях замислил да видя, но все пак бях успял. А и днес беше рожденият ми ден. По изключение
си позволих една бира и вместо торта хапнах мелба. Местните посетители бяха колоритни, но ще си спестя описанието. Явно всяко населено място, всяко средище
на хора, си има своите тертипи и хората си влизат в роли. Хапнал и поотпочинал си плащам сметката и се запътвам към леглото.

Не знам защо не го снимах. Едвам не се засмях! Оградата беше затворена. Е, какво пък толкова, кой като дете не се е катерил по дървета? Да, има шипове отгоре, но пък и аз не съм на 5, мога да се пазя. Прескачам оградата, а кучето, действително, вече ми беше приятел и звук не издаде. Жалко, че не бях запазил
нещо от ресторанта, за да му го дам. Поне ключът към стаята ми работи. Прибирам се и лягам. Заслужена почивка.

Равносметка за деня:
133.28км, 12:09:10ч, 11км/ч средна скорост, 1 150м общо изкачване.

Събуждам се рано, оправям дрехите и съм на улицата към 7:20ч. Пътят вече съм го минавал. Минава покрай атомната електроцентрала, където е забранено да се снима. Има голямо движение натам, явно доста хора работят там. Минавам през
с. Хърлец, стигам до бензиностанцията, където бедствах в село Гложене и с огромно облекчение я преминавам. Обещал съм си, че няма да карам повече по черен път, само по асфалт. Наблюдавам пътя внимателно, за да не мина през
проклетите бабини зъби.

Пътят продължава през с. Мизия. Преди няколко години, тук беше станало голямо наводнение. Къщите изглеждаха възстановени, но още има следи по тях и се вижда
докъде е била стигнала водата. Горките хорица. Моите драми с колелото са нищо, в сравнение с това, което местните са преживяли.

След моста се завива наляво и се излиза на път, който води обратно към Дунав по река Огоста. Пътят е от любимите ми – големи дървета от двете страни, относително слабо движение по него. Разкош. Почна да вали дъжд, който се
превърна в градушка. Е, язе моем плувам! Сложих ветровката и продължих да се наслаждавам на карането. Поне засега няма да прегрея! На входа на Оряхово има бензиностанция. Навигацията ми показва, че местната забележителност е мноооого
близо, някъде до мен едва ли, но не я виждам. Ха ха! Дидо след една година: ние живеем в свят с три измерения. Крепостта Камъка в действителност се намира до бензиностанцията, но е нагоре!

Снимка за спомен от бензиностанцията, зареждане с вода и храна и почвам да въртя нагоре към крепостта по малки улички. Язе упорито магаре, моем въртим нагоре, ама по туристическата пътека се виждат растения и е обрасла. Парен каша духа! Спирам, преглеждам Google Maps, избирам различен път. Въртя, бъркам се, повтарям, потретвам, та накрая, на май 3тото минаване покрай една къща, оставям колелото и тръгвам пеш. Пътеката е туристическа – не, че не може да се мине с колело, но язе вече съм параноик към всичко зелено. На черен път само в познати места, дето ги няма тези проклети бабини зъби!

Както и да е, пътят минава покрай една малка рекичка, след стръмно изкачване пак се стига до цивилизация и задължителното злобно куче. Ти ще ме уплашиш мен,
героят от 20+ лепенки? Какво повече можеш да ми направиш от това, което сам си причинявам!!! Още 100тина метра и се излиза на добре асфалтирана улица с добър наклон. Взема се посоката на дясно. Докато вървите, от дясната страна
ще видите скала с много малки дупки по нея и неща, които приличат на пещери.

Доста интересно. Това част от крепостта ли е? Направено от човек или естествено оформила се пещера? Когато се качих, предположих, че не е част от крепостта, защото тя е доста малка. За конкретната дупка/пещера не успях да
намеря отговор.

Съвсем скоро има бариера, равно поле и стълбички до крепостта.

За съжаление, само това е останало от нея. Строена и разрушавана няколко пъти. Близко до остатъците от крепостта се намира изоставена постройка, от която се
открива изключително красива гледка към Дунава
(не, бензиностанцията не се вижда).

Майка ми е историчка и когато бяхме малки с брат ми, тя ни разказваше части от българската история вместо приказки, което обяснява и интересът ми към такива исторически постройки. Тъй като Дунав е била северна граница на римската
империя за период от време, по поречието на реката, особено близко до вливащи се реки, древните римляни са строили укрепления. През цялото пътешествие щях да се спирам около тях, а и не малко крайдунавски градове имат останки поне от
основите на такива. За мое огромно съжаление, голямата част от тях са били разрушени преди векове, ако не и хилядолетия, та почти нищо не е останало за нас, за да му се наслаждаваме.

След тази прекрасна гледка се връщам към колелото обратно през малката пътечка. До къщата преди мостчето, където преди ме лая куче, сега имаше малко котенце. Не помня дали ми позволи да го погаля, но съм сигурен, че съм се опитал!
Защо малкото сладурче е решило да седи в пепелта, само то си знае. Може би и котките си имат приказки?

Когато се добрах до колелото, дядото от къщата, до която бях допрял Cross-a, ме заговори. Попита ме дали съм се объркал и дали с навигация съм дошъл до тук. Да, така е! Е, оказа се, че от тук, през тази малка и тясна уличка, и ТИР-ове
са се заблуждавали! Ахаххаха! Не само аз имам проблем с намирането на пътя! По живо, по здраво, тръгвам към центъра, където срещам симпатична двойка чужденци, които са тръгнали да обикалят из България. На теория, подобно на
Е3 (Ком-Емине), има международен вело-маршрут по р. Дунав. Аз бях гледал достатъчно филмчета (най-вече поредицата на Пламен Петков), за да не си правя илюзии, че мога да мина по него. Напълно, брутално, изоставен. Който е минавал
през ада на Риш – той знае за какво говоря. Ако не и по-зле. Всичко това беше само в моята глава. Не знам защо не ги заговорих. Може да съм бил вглъбен. Може да е заради лекото изкачване след центъра на изхода от Оряхово. Леко-леко, но явно съм се бил зомбирал, концентрирал се върху изкачването му. Нещо ми се върти, че се разминавахме по пътя няколко пъти този ден – когато спирам да почине четирибуквието или да пия вода.

След леките изкачвания към края на Оряхово и малко след него следва едно много приятно спускане. Който не се е спускал след изкачване, той не знае какво е удоволствието! Точно някъде из завоите на спускане и така необходимата за този ден скорост се влиза в с. Лесковец. Пламен Петков направи едно хубаво филмче с преход около местността, което силно препоръчвам. Аз презаредих бутилките с вода, хапнах, и тръгнах да
оправям един проблем, който се беше появил с колелото.

Бях си купил стойка за телефона, която ми позволява да го закача за кормилото и да използвам навигация доста удобно. За съжаление, гумичките, които го държат, се оказаха неспособни да се оправят с тъжно големите телефони, които се правят
последните години, в комбинация със спускания по павирани улици. Имах намерение да стегна винтчетата, но някак успях да изпусна едното винтче в канала. Загубих доста време да бъркам с пръсти из мъхчета и какво ли не, но не успях да го намеря. Е, явно телефонът ще седи в джоба. Може би сега,
когато по-лесно мога да го извадя, ще снимам повече? Да видим.

Забелязах и годината, когато е построена чешмата. Много мракобесен период от българската история. Култ към личността, гонения, масови гробове, масово изтребление на интелигенцията. Дано никога не се връщат!

Качвам се отново и лекият, приятен път ме откарва до с. Остров. Има магазин и пристанище. Правя задължителната снимка на пристанището и сядам да обядвам, че вече е почти 12. За мое щастие, на сами пристанището има две заведения.
Избирам си по-близкото, поръчвам това, което ще стане класика: салата, кебапчета и ПКС. Докато почивам, дочувам разговора на месните хора. Жената от заведението явно готви и за събития. Май ставаше дума за помен,
та обсъждаха необходимите поличби. И той, като мен, не знаеше какво трябва да се прави в такива случаи. Е, явно има кого да попита. Но така е на село, хората се познават и си помагат. Свикал в големия град, това ми се струва
доста приятен начин да живееш. Село не съм имал – нито Ямбол, нито Русе могат да се нарекат такива, та цялото ми детство е преминало в градове и ми е любопитно да видя колко различен е животът на село.

Стига философски разсъждения. Поне за изречение-две. След обилното ядене се подготвям психически за най-голямото изкачване през деня. Втората част от селото се намира на по-високо. 200м изкачване с колело не е нищо особено, но
тук се взема за доста малко разстояние. За пореден път се радвам, че съм с планинско колело. Скорости за изкачване – колкото ти душа иска. Въртя си, пека се на слънце, а нейде из някоя уличка излизат същите дечица, които се състезаваха с Мартин Стефанов едно от неговите видеа за същото приключение! Ахахаха! Аз си се хиля като идиот, те децата не разбират защо ми е толкова весело, че ги виждам. Дали и с мен ще се състезават? Е, аз си пестя силите, че 150км са си 150км, та си поддържам що-годе постоянен сърцетуп. Ами да,
малките сладури почват да въртят и хвърлят всичките си силички за няма и 100тина метра. Това е ентусиазъм! Разбира се, те не са минали през пубертета и нямат силите и издръжливостта на един мъж, дори с тялото на Дядо Коледа.
Шегувам се с тях и им пожелавам приятен ден.

Малко след селото изкачването приключва и ускорявам. Стигам до Крушовене и малко ме е яд, че не спах тук миналата вечер. Май това беше селото с училище-хотел? Не помня, но и не спирам за дълго, освен да снимам самолет в центъра на селото.

Е, никога не съм казвал, че мога да снимам. Ако някога някой се чудил как изглежда един мой пръст, сниман извън фокус от близо… ето, увековечено.

Много близо до самолета има и доста красив фонтан, като и напълно изоставена детска площадка.

Продължавам към разклона за село Гиген, което също предоставя възможност за преспиване. Поема се надясно, но самият разклон е доста красив.

Преди да стигна село Гиген, пресичам Искър. Мисля, че не могат да пътуват кораби по него, но е доста широк (от местни хора следващия ден щях да разбера повече).

Така и не се научих да се снимам с предната камера!

Колкото и да е красиво, най-големите ми очаквания бяха за село Гиген и Улпия Ескус, остатъците на римска крепост, за която бях чел, че е останало повече. Приятно изненадан съм, че има добри знаци за стигане до крепостта. Селото е адски западнало. Пълно с магазини, които не работят. Има хора, които живеят, но май предимно като вила, а не постоянно обитаване. На края на пътеката асфалтът свърша и Дидо, добре препатил, оставя колелото на твърдата настилка и продължава пеша. На самия вход има благословена чешма.
О, сладка вода!

Останките от крепостта действително са повече от всичко останало по Дунава, с изключение на Баба Вида. Ще оставя снимките да говорят сами за себе си.

Разкопките още се извършват и из шубраците могат да се видят неразкопани части. Последната снимка е на моето мило, изстрадало превозно средство. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да тръгвам. Прекарах не малко време тук.
Последна глътка от студената водичка и обратно на път.

След разкопките хванах алтернативния, по-заобикалящ път, който държи близо до река Дунав. Той е равен, бързо се кара през него, няма никакъв трафик, и минава през повече села, т.е. има храна и вода.

България е воювала доста в края на 19ти и началото на 20ти век – война със Сърбия след Съединението, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Много жертви сме дали и почти всяко село в България има паметници, които се
опитват да окажат вечна признателност към загиналите за нашето Отечество. Някои от тях, за съжаление, са осквернени от комунистите с техните загинали партизани, все едно е същото да защитаваш българските земи и това да избиваш българи, да извършваш атентати срещу собствената си държава под ръководството
на чужда сила. Родоотстъпници винаги е имало и винаги ще има, не само в нашата държава. Това, което е тъжно, е образователната система, която лъже поколения
български деца за тяхната собствена история, величаейки една поробителка, избила българската интелигенция. А дори не е тайна. Уж се гордеем с достойни българи като Димитър Пешев,а чуждопоклонниците го осъждат на смърт в т.нар. народен съд. Да, не е убит, но тези предатели се гаврят с редица достойни българи. А първият чужд диктатор, убиецът Георги Димитров, дори не е български граждани и не може да говори български и праща нареждания от Москва кой да
бъде убит.

Както и да е, запалих се от спомените за по-нататъчни паметници.

Минава се през село Загражден, с. Дъбован и алтернативния маршрут се слива с “нормалния” при с. Гулянци.

Остават само 24км до крайната цел за деня. Ако сте пътували из България, сигурно сте забелязали, че табелите в центъра или на входа към населените места много си приличат.

Селата минават едно след друго и достигам Сомовит. Според пътеписа, тук е последното изкачване за деня, както и много красива гледа към Дунав към края на селото (напречно на пътя за Никопол), в близост до ветрогенератор.
Е, гледката не разочарова!

Вече е 18ч, аз съм понавъртял километри и съм почнал да се изморявам. От снимката си припомням, че и тук оставих колелото по-далеч от черните пътища. Държа да отбележа много вкусните джанки по пътя към това прекрасно местенце!
То и изкачването на излизането от селото не разочарова, де, но пък за сметка на това спускането и истинско удоволствие. Вече съм много близо до Никопол. След с. Черковица се излиза на по-главен път, а близо до началото на града и натовареността се увеличава.

Селището от румънска страна срещу Никопол явно е туристическо, защото имаше доста хора със скутери, които се наслаждаваха на топлото лятно време.

Както повечето малки градчета, градът има няколко основни артерии. Като типичен крайдунавски град, има приятен парк до реката, но Дидо вече е изморен и не снима. Гледката, когато навлизате към града, е една от най-хубавите досега.
Градът се намира до скала и той изглежда приятно сгушен до нея. През една от централните улици минава река.

Със сетни сили стигам до хотела от пътеписа. Оставям колелото, качвам се до стаята, пера, къпя се и слизам долу да вечерям. Нямам сили за повече. Хотелът навремето е бил луксозен и е с голям капацитет, но е западнал и не е добре поддържан. За моите цели – перфектен. От хотелиера, който е и ресторантьор, разбирам, че има и друга група от колоездачи, които се задават. Така и не ги видях – само техните колелета когато потеглях сутринта.

Обобщение за деня: спукани гуми: 0. За пръв път от началото.
Две стари крепости, доста селца, красиви гледки. 150.96 км за 11:42:05ч, 12.9 км/ч средна скорост и за пръв път около 1км общо изкачване.

Вторият ден трябваше да стигна до село Крушовене (май) и да спя в уникалното училище, в което е спал и Мартин Стефанов. Да, но не! Не си бях научил урока от първия ден. Точно предната вечер бях говорил с баща си по телефона и той ме попита: е, ти сигурно си си взел няколко гуми, за да е по-лесно. Аз: “е, кой луд ще ти мъкне няколко гуми, имам си лепенки, малко ли килограми нося на гърба?”. Еххх, ако можех да върна времето назад! Е, днес щях да разбера отговора на въпроса: а какво става ако лепилото и 12те лепенки ти свършат… за един ден?

Както и да е, зареден, отпочинал и щастлив, аз поемам към морето. Отново, но не по билото на Стара планина, а по асфалт с колело. Вече съм си доказал, че 150км не са нищо особено, най-вече като се има предвид, че загубих няколко
часа в аварии. Предвидените 100км средно от маршрута нямаше да ме изморят, както се притеснявах докато планирах.

На излизане от града си има кратко изкачване – част от което по павета, ако не ме лъже паметта. Не е нещо особено, но не е и за подценяване. Радвам се, че съм с планинско колело и има скорости за изкачване, та да не се изморя още в началото. Все пак ме очаква спане в незабравимо реставрирано (поне приличащо на) възрожденско училище!

След изкачването следва равен и лесен терен, който отвежда до село Ковачица. По маршрута, освен чешмичките, се учите да обичате и добре заредените магазинчета. Поради жегата се потя адски много, поради което обичам да разтоварвам със солена храна или напитки (солети, директно сол с вода – или –
любимото – айран!). Из пътеписа на Тито за Ком-Емине помня, че той зареждаше с Кола. Е, опитах, но за мен това нямаше същия ефект. За сметка на това прекалявах с айран.

Второто по-голямо изкачване за деня е около село Горни Цибър. Тъжно, но отново нищо не помня от него. Натиснах силно педалите и по хубавия главен път стигнах почти до Козлодуй. Спрях да се облекча и да почине малко дупето и видях две момичета, които пътуват с колело. Хм, не ги знам с какво темпо се движат, но може неочаквано, подобно на Ком-Емине, да имам компания за някои части от маршрута. Не ги проследих накъде са тръгнали; видях, че има кратък път до кораба Радецки и реших да го взема. Най-голямата грешка, която съм правил през живота си. Отново с мисълта, че язе съм с планинско колело и мога да газя навсякъде. Е, скоро щях да се запозная с проклятието, наречено “бабини зъби”. Това е пълзяща билка, която има адски много тръни, които минават през всичко и правят гумата на решето. Още блажено невеж, потеглих по прекия път. Започва като гранитни блокове през нивите, като след това пътят става черен, прираства
в туристическа пътека стръмно надолу през горичка, докато не се излезе на крайбрежната ивица. Там е и музеят кораб-реплика на Радецки. Оставям колелото до него и се качвам да разглеждам. Не е нещо особено, но имаше писмо от Ботев
до жена му, което ме докара до сълзи. Този човек е имал малка дъщеричка на няколко седмици… Боже, а сега има хора, които гласуват за партии, наричащи Ботев и Левски деца на въшльовци! Винаги е имало родоотстъпници, не е нещо
особено за нашето време. Имал бебенце, старите воеводи са се отказали, защото (с право) са смятали, че няма достатъчно пушки, нито време за обучение, а той не е искал да остави братята си. Поклон!

Не знам дали си личи на снимката, но това не е щастливото ми лице. На излизане от музея разбрах, че и двете гуми са спукани. Без работеща помпа се запътих пеш до най-близката бензиностанция или гумаджийница. За мой огромен късмет,
срещнах изключително сърцати хора относително близо до музея, по ул. Христо Ботев. Тук попаднах на невероятно добрите хора от автосервиз Елто. Когато ме видяха и се смилиха над мен. Първоначално исках само да използвам
помпата им за да намеря дупките по гумите и сам да си ги закърпя. Обърнах колелото, свалих гумите от него, почнах да вадя вътрешната от едната гума и единия човек си заряза работата и почна да ми помага. В следващия около час махахме тръни от външните гуми, шкурихме, лепихме, говорихме си. Тук пак имаше колоездачи, макар и да ме имаха за малко луд,
че съм се решил на токова дълъг маршрут.

Оказа се, че има толкова много тръни по гумите, че всичките ми лепенки свършиха (както и лепилото), а като напомпахме едната гума, тя направо се спука. Имах една резервна, но трябваха още лепенки и лепило за другата. От пътеписа
знаех, че има вело-магазин в града. Обадих се по телефона, лоша новина – човекът не работи, но баща му е там; той не бил разбирал много, но можел да ми помогне най-вероятно. Супер, питах хората от сервиза какво такси могат да ми
поръчат. Дори не ме оставиха да се доизкажа, единият майстор направо каза, че ще ме закара до там и обратно, ако се наложи. Натоварихме колата и към сервиза. Там вземам още лепенки и помпа, която не съм толкова тъп, че да не
мога да ползвам.

О, глупави Диляне! Поредната грешка за този ден – не си взех една кофа с резервни гуми…. защо да продължавам да кърпя гума с над 10 кръпки? Колко време, колко нерви щях да спестя, ако просто бях изхвърлил тази гума и бях сложил нова…. Както и да е, нови лепенки, ново лепило и обратно към сервиза. Там оправяме гумата. Не помня, Боже, колко кръпки имаше
това изстрадало изделие.

Благодарих, прегръщах, исках да им дам пари, но хората от сервиза твърдо отказваха и отказваха! Викат: само казвай по една добра дума за нас. Ами… ето: едни от най-добрите хора, които съм срещал, бяха в сервиз Елто в град Козлодуй!

Вече беше станало следобед и въпреки всичко реших, че бих могъл да стигна до крайната точка за деня, та почнах да въртя педалите. Няма някаква сериозна денивелация, та доста бързо стигнах до село Хвърлец, а след това и до село Гложене. Малко след моста един ТИР ми премигна със светлини и ме обля
студена пот… пак съм спукал гума? Нима Франкенщайн не е оцелял? Е, наблизо има бензиностанция. Отивам там, сядам си до помпата за гуми и почвам да лепя. Дупката я намерих бързо, но поради някаква причина лепилото не хващаше и не хващаше. След около 20-30 мин борба сметнах, че май съм готов. Напомпах леко гумата, за да видя няма ли нещо друго… но тя се оформи опасно, точно като другата, която се спука в града. ААААААА, не! Тук се усещам, че покрай силното разочарование от дългото лепене на гуми съм забравил най-важното:
РЕЗЕРВНА ГУМА. О, Диляне, как може да си толкова зле… Е, всичко е лесно и очевидно когато гледаш назад. Когато емоциите са силни, всичко останало отстъпва.

Добре, няма да се предавам. Тая гума няма да я бъде. Влизам в бензиностанцията за пореден път, но не за храна и вода, а за да питам: има ли транспорт до Козлодуй или спане в селото? За спането, направо как не ми се изсмяха… За транспорт – нямало. Добре, мисли, мисли… Излизам навън, паркирала кола. Е, който не пита, той не печели. Питах го човека: може ли да ме закара до
Козлодуй, до еди-кой-си-адрес (магазина за колелета), па от там ще се оправям все някак си. В началото не се съгласи, но вече момичетата от бензиностанцията бяха почнали да се притесняват за мен. Едната се оказа, че познава шофьора,
та го помоли да ми помогне и човека склони. Ето, има добри хора и в с. Гложене – бензиностанция Косаня.

Качвам колелото, тръгваме за града. Пристигаме отново във веломагазина. Бащата на магазинера:

– Човек, какво се случва, не те ли видях по-рано?

– Да.. Гумите не издържаха…

И тъй, обяснявам набързо какво е положението. Не разбрах защо шофьорът държеше да влезе с мен в магазина и да ми бъде адвокат. Почна да се кара много грубо на стареца. Стана ми адски неудобно. Когато искаш някой да ти помогне
(работното време свършваше, а следващия ден магазина нямаше да работи). Сега трябваше да го играя психолог: да успокоя топката с шофьора, да се извиня на милия старец, да притъпя обидата от накърненото му самочувствие и да не
обиждам шофьора. Пфю, добре, че обичам да чета такива книги. Съвет, ако не сте попадали в такава ситуация. Искрено приемате всичка и всякаква вина, използвате предимно позитивни и добри думи към двете страни, поемата
инициативата в разговора, изтъквате своето невежество в света на колелетата, колко много оценявате едновременно помощта на магазинера и това, че шофьорът
иска да помогне и да се застъпи за вас (много е важно да сте искрени и да се стремите наистина да виждате възможно най-добрата интерпретация). Благият тон прави чудеса. След като потуших ситуацията, старият човек се оказа, че
всъщност разбира доста от колелета и направи ми смени гумата, без да приеме допълнителните пари, които му предложих. Взех 4 резервни гуми в допълнение на
тази, която беше сложена на колелото и си обещах, че няма да карам извън асфалт! Благодарих сърдечно на възрастния човек за доброто отношение и излязох от магазина. Колелото е ЗДРАВО, най-сетне.

Излязох от магазина и се обърнах към шофьора. Благодаря ви много, че ме закарахте до тук, спасихте ми пътешествието. Премълчах колко грозно се държа с дядото, въпреки, че още ми беше криво от случката. Разбира се, предложих му пари; след кратък ритуал на престорена скромност си оправих сметките и се разделихме.

Следващата мисия беше да си намеря хотел. E, Козлодуй е голям град. Първи, втори, трети хотел – нямат места. Уау. Е, това не го очаквах. И място за спане ли няма да си намеря? Както казваше преди години един youtuber: never give up, never surrender! В пътеводителя има няколко хотела,
почвам да звъна поред. Най-накрая намерих работещ: на телефона беше младо звучаща жена. Обяснява как да стигна до хотела, но нещо не я слушах, защото съм свалил Google Maps за offline навигация за северна България. Разчитах на приложението, вкарах името на хотела и хайде, въртя натам.

Проблем! Хотелът има два адреса. Обаждам се на дамата, аз отвън, тя също, не се виждам. Добре… казвам къде съм, на коя улица и тн. Тя: даааа, объркали сте се, този хотел е затворен, другият се намира на един-коя-си улица, чакам ви там. Ей, и с карта не мога да се ориентирам. След малко мотане и съм
пред хотел Сони, на съдбовната за мен ул Христо Ботев. Срещаме се с любезната хотелиерка, тя ме настанява,
показва ми къде да си оставя колелото и ме оставя сам в хотела.

Забелязах странни звуци от предната гума, направих клипче и го изпратих на приятел, който разбира от колелета. Не помня какво ми отговори, но сега, година по-късно, знам какво е било. Неправилно поставена гума, която се върти едва забележимо наляво-надясно и от време на време докосва и накладките.
Няколко дена по-късно осъзнах какво се е случило и го оправих. Ей, здрави ги правят тези Cross-ове. Браво на Монтана! Дори неандерталци като мен не могат да ги счупят!

Е, след цялата тази Одисея, колелото е живо, аз също, имам място за спане, но изоставам от плана. След бърз душ, пране и простиране, вземам пътеводителя и излизам да вечерям. Бях предвидил да карам по 100-120км на ден, но ето, че
този ден минах много по-малко, отколкото трябва. Докато хапвам, преглеждам местата за спане, преглеждам разстоянията и.. мисля. Явно нямам проблем да карам по 150км на ден. Добрееее, разстоянието до Никопол е горе-долу толкова. Смятам, мъдря, разпределям и съм доволен. Няколко дена каране малко повече, но ще се сместя в предвиденото време.

Обобщение за втория ден: 63.6км, 9ч общо време, 4 от които съм се движил и не съм лепил гуми, средна скорост – 9.2км/ч.