Ден последен. Последните няколко дена обмислях как да се прибера в София. Имаше няколко варианта. Единият – най-откаченият – беше да сляза с колелото от другата страна на
Балкана, да мина по подбалканския, да дойда на гости на един приятел в с. Тъжа и така на педали да се прибера до вкъщи. Дупето ми не беше съгласно с този план. Не беше
проблемът в липса на сили, а по-скоро в натъртеното четирибуквие.
Вторяит вариант беше да стигна до голям град, да изпратя колелото до София по Еконт или някоя друга спедиторска фирма и да се прибера сам с влак/автобус.
Третият беше сходен, но отново да ползвам БДЖ и да си се прибера заедно с колелото.
Избрах последното. Тук трябваше да реша какво искам: или да сляза долу до Варна, или да се върна обратно в Добрич.
Избрах да сляза с колелото до Варна, защото почти не съм минавал по черноморието, а пък и щеше да ми е интересно да заменя гледката на Дунав с тази на Черно море.
Разстоянието не е голямо, пътят е прекрасен, но за сметка на това отвратително натоварен. Изненада ме, че е забранено за колелета, но разрешено за каруци! Погледнах картата, почудих
се от къде би било законно да мина, но не видях много варианти. Всичко се връща обратно към забранения бърз път към Варна; въпросът беше само къде точно ще се присъедния към него.
Обратно към Спасово и надолу към Каварна – пак грях. Да се върна чак до Добрич по обратния път и тепърва да слизам към Варна през Асаково – пътят не е по-малко
натоварен, но за сметка на това много по-дълъг.
Реших да съм престъпник и да си карам по основния път, въпреки натовареното движение. В интерес на истината, час пик в София е много по-опасно от Дуранкулак-Варна. Пък
и съм по-дребен от разрешената каруциа, багер и селскостопанска техника. Иди разбери логиката на българския законодател.
Игнорирам знаците и рано-рано, малко преди 7, потеглам от Дуранкулак.
Първокласен път, направен за бързо каране. Не помня да е било толкова бързо и лесно въртене от началото на прехода. За отрицателно време стигам първото село, Ваклино, и го подминавам. След още 15 мин се минава покрай Езерец, но не се навлиза в него.
По едно време в далечината се появяват ветрогенераторите около Шабла, но пътят я заобикаля и нея. До Шабла стигнах за под час.
Минавам населените места набързо едно след друго – Горун, Поручик Чунево, Хаджи Димитър, минавам покрай Каварна. Някъде тук около нивите спирам за кратка почивка, въпреки
че още не се усеща никаква умора, но е време да се намажа със слънцезащитен крем.
Почти никъде не спирам, защото се движа бързо и лесно. Няма никакви проблеми с колите по пътя, полицаите по пътя нямат нищо против моето нарушение.
На третия час подминавам отбивката за Балчик и следват редица остри завои със стръмно спускане около Оброчище. Не гледам навигацията на телефона, поради което
някъде тук се учудвам на табела дясно за Варна. Защо не продължих направо, а се заблудих и завих… Както и да е, поради изненадата трябваше да спра по-рязко, от колкото съм свикнал, което вкара не малко доза адреналин. Вместо да минавам през Албена, Златни и Константин и Елена, където има магазини и вода, аз отбих към мойсеевата пустиня.
Както се чувствах свеж и бърз, така малко след разклона почна едно брутално и дълго изкачване. При нормални обстоятелства не бих се впечатлил, но понеже главният път
заобикаля всички населени места, аз не бях зареждал от дълго време и бях останал без храна и вода, а вече беше около 11 и нямаше почти никаква сянка.
Отне ми поне час да изкача хълмчето и да стигна до първото от доста време населено място – Кичево. Не очаквах видът на климатизирана бензиностанция да доведе до такава неописуема радост.
След заслужен отдих продължих към Варна. След Кичево е почти само спускане, а градът ме посрещна с огромно задръстване. А хората се оплакват от София. Няма почти никаква инфраструктура за колоездачи, а шофьорите не се съобразяват много-много. За мое щастие, бях прекарал няколко лета във Варна, та успях почти без навигация да стигна до морската градина, а от там и до гарата на БДЖ.
Взех билет за София – за себе си и за колелото. Поради някаква причина, кондукторът смяташе, че искам да се заяждам с него като го питам къде да си вържа колелото. В сайта на БДЖ пише в края на вагона, но така че да не пречи на хората, които да слизат или да ползват тоалетната. Попитах го дали правилно съм разбрал, той ми се скара. Изчаках словесната диария да свърши, попитах още веднъж къде трябва да оставя. Явно човекът не очакваше възпитана реакция на неговите словоизявления, та ме осведоми, че колелетата в неговия влак се закачат само на последната врата на последния вагон. Е, не било толкова трудно да получа отговор!
Подмих се на тоалетната на гарата, сложих чиста тениска, взех вода и храна, вързах колелото и си седнах на мястото.
Освен ако не обичате да пътувате с влак, не ви го препоръчам, особено през лятото. Става течение, няма климатик, за да се диша се отваря прозореца, който е счупен. Прикрепя
се я с капачка, я с нещо друго, а стъклото вече не ви предпазва от слънчевата светлина, та като бонус може и да изгорите, ако не сте се намазали.
Въпреки гореизписаните проблеми, аз обичам да пътувам с влак. За мен има нещо магическо в това.
От Дуранкулак до Варна бяха 100.63 км, които взех за 5:50:21 ч , със средна скорост от 17.2 км/ч и 662м катерене.
Така като го смятам, трябва да съм бил някъде около 13 на гарата във Варна.
Не знам в колко е потеглил влака, но съм пристигнал около 22:10 във София. Не можех да наблюдавам колелото през цялото време, та някой бабаит се е поизгаврил се него, като се е опитал да го разглоби, но, слава Богу, не е успял съвсем.
На връщане към вкъщи за малко щях да се пребия като куче и едната гума да ми падне в движение. Добре, че се усетих на време и я затегнах набързо.
От централна гара до нас е 9.91 км, които взех за 44:51 мин или средна скорост 13.3 км/ч и 131 метра изкачване.
По-късно като ги смятах, останах с впечатлението, че с всичкото каране съм навъртял малко над 1000км.
Дали бих повторил? Специално Дунав Утра – не. Кара се предимно по пътища, и докато има какво да се посети, през цялото време се бърза, за да не се кара по тъмно. Бих повторил някои малки участъци, но Дунав Ултра няма магията на Ком-Емине. Много по интересно е да се ходи на състезания – в Драгоман (Bike & Run for Chepan) или обиколката на Северозапада. Пътешествието е замислено хубаво, но северозапада е пълен с проклети бабини зъби, които не ти позволяват да кривеш от асфалта. Има само два
града по целия маршрут с вело магазин (Козлодуй и Русе), които можеш да ползваш, за да се спасиш ако нещо стане с колелото. Почти всичко, което е интересно да се види (от моя гледна точка) е западнало или неразработено. Остава само природата,
която е впечатляваща, но няма нищо уникално в тази част на България. Единствено предизвикателството да звършиш този маршрут на колело остава, но дори това се изчерпва
след първото завършване.
За дълги маршрути – пълно е. София-Ловеч, подбалканския, около Доспат, Смолян, Малко Търново. Все неща, които не съм правил и ми предстоят тепърва!