Category: Uncategorized

Още от малък обичам да пътувам с влак.

Помня как лятото се ходеше при баба/дядо в Русе или при дядо в Ямбол. Все с влак – и с присъщия за децата страх за раздяла с родителите.

Още помня магическия за мен шум: пуф-паф, пуф-паф. Също и присъщата за повечето хора любов към децата. Връщам се с дядо Кирил от Русе към София и произволен дядо в купето се отпива да ме забавлява: “Що е то, дето се сменя деня с нощта ХХ пъти?”. Дядото имаше предвид, че при прекосяването на Стара планина се мина ва през редица тунели – и – разбира се – става тъмно и светло много пъти.

Друг мил спомен са вестниците с кръстословици “Сканди”. Пътуването с влак отнема доста време – повече от кола – и следователно трябва да се прави нещо през това време. В моята младост нямаше телефони, а само се носеше легенди за това как навремето се е слушало радио из вагоните.

И – безспорно – най-хубавото нещо на влаковете беше, че не ми става лошо докато пътувам! Човек може да се разхожда спокойно, да се наслаждава на красиви гледки – и да ходи до тоалетна! В моето детство нямаше тоалетни в автобусите и при нужда трябваше цялото превозно средство да спре и всички да те чакат… или да изтърпиш до почивката, ако има такава.

Тази година не бях почивал, а и предвид здравословните проблеми, които имах последните няколко години, исках да разпусна. За втори път реших да отида на Salsa Summer Fest. Понеже старата кола си замина още преди време с друго ходене до морето – възникна въпросът как да се пренеса до Варна.

В главата ми съществуват няколко варианта: с приятел – кола под наем, самолет, споделено пътуване из някоя Facebook група, автобус… и влак.

Докато го мислих, изникна предложение да отида на гости на приятел в Пловдив за ден, а след това отиваме заедно до Варна. В Пловдив съм бил само мимолетно – на екскурзия като ученик и на сватбата на братовчедка ми. След кратко двоумение реших: предложението е прекалено добро, за да го пропусна.

И така: отново на въпроса – с какво да тръгна за Пловдив… и тук изплуваха отново детските спомени. Но вече съм голям. Детските спомени са изместени с репортажи за претъпкани влакове, липса на отопление през зимата, 40 градусова жега през лятото, забавяния, мръсота, бавно придвижване… Не вземах възможността за пътуване с влак насериозно.

И все пак… беше ми любопитно: променило ли се е нещо? Още ли са толкова зле влаковете; хората прекалено много ли са се разглезили от напредъка през последните 20+ години?

В крайна сметка носталгията победи… и реших да видя: как се купува билет за влак през 21ви век? Да, БДЖ имат сайт, но може ли да се купи билет през него… или трябва да си купя билет на място?

Отварям сайтът – работи. Има възможност за търсене по маршрут – или по крайна дестинация, или по начална спирка. Първа спънка: когато си харесаш влак, не може директно да си купиш билет. Трябва да повториш търсенето на отделна част от сайта. Не е голяма пречка – нали пак не трябва да се редя на гише! След кратко двоумение кога точно да тръгна и кога ще е удобно да съм на гости се сдобих с билет.

След това… как да стигна до Централна гара? Така или иначе съм тръгнал с влак, ще е грехота да дам повече пари за такси, отколкото цената на целия билет София-Пловдив! За моя радост, сайтът на градския транспорт за София е доста добър – може да се планира цялото пътуване.

Нагласям алармата, запазвам билета на телефона и съм готово за пътуване!

Ставам. Стигам до Централна гара. Изненада: ремонт. Явно покрай епидемията Ковид пътуват малко хора и управата на БДЖ – или който стопанисва Централна гара – е решила да използва този удобен случай и да ремонтира гарата. Използват се само малка част от пероните. Викам си – “Трай бабо за хубост”. Ще стане по-добре!

На билета не пише къде трябва да се чака; трябва сутринта да гледаш таблото и да видиш за кой перон е разпределен твоят влак. Това не е проблем – разстоянието е малко и доста бързо може да се стигне до влака.

Качвам се и… изненада. В моите спомени влаковете са със старите купета – 8 човека, затворени със самостоятелна врата – и коридор, на който можеш да се разхождаш. Този вагон (първа класа) е като автобус.

Второ учудване: моето място гледа на запад, а Пловдив е на изток! Да не съм объркал влака? Слизам, поглеждам отново: да, това е влакът София-Пловдив – и да, това е моят вагон. След малко се чувствам глупаво – ами нормално, половината седалки ще пътуват с гръб към движението! След толкова години пътуване с кола, автобус и самолет почти съм забравил очеизвадното!

Дотук пропуснах една важна подробност: тази година лятото беше доста горещо, а пътуването беше началото на месец август. Аз държа на жега, но във влаковете по мои спомени е дори по-топло. Нарочно търсих възможност за по-ранно тръгване, за да не пътувам из жегите.

И тук е моята приятна изненада… в този вагон има климатик! Вратите на влизане и излизане от вагона полуавтоматични (затварят се сами). Да, София-Пловдив за 3+ часа, но на удобна седалка и с климатик!

Влакът потегля. Вагонът е почти празен. Няма приятни старци, които да ме заговарят; Сканди сигурно вече няма. Но и времената са се променили. Имам телефон с интернет и слушалки. Пускам podcast 2 и 200 и с очакване чакам да видя светът през прозореца на влака!

Оказва се, че това лято ремонтът тече не само в София!

Изглежда има ремонти на повече от една гара, а и на самите релси. За мое щастие, това не е магистралата, където стават задръствания! Влаковете почти не чакат. Има забавяния на местата, където подменят релсите, но няма огромното чакане на софийските задръствания!

https://youtube.com/watch?v=OtqlDQNG8zM%3Fsi%3D5a5l6id3_r5mbOD1

Релсите на влаковете – струва ми се – са по-стари от автомобилните пътищата. Така е и логично: от учебниците по история помня как първите влакови линии са строени преди и малко след Освобождението, а колите с ДВГ са около изобретени близо до началото на 20ти век и би отнело време да навлязат у нас (или поне така помня за Deimler, Benz и Diesel). И.. следователно пътищата на влака са различни от тези на колата. Откровено казано, две от най-приказните места за каране на кола в България от моя скромен опит са по стария път под виадукта под Хемус между Витиня и Ботевград и Подбалканския път.

Влакът често минава през гората, близо до скали, близо до пропасти.. като цяло чувстваш се много по-близо до природата!

Има полета, реки, ниви, планини!

Много е трудно да се пресъздаде усещането за красота през една снимка. Докато извадиш телефона, пуснеш камерата, тя да фокусира… често се губи гледката, която искаш да заснемеш. Това е като да ходиш на планина. Как да предадеш през снимката усещането на вятъра по кожата си? Или шумът на природата? Или приятната умора, която прави гледката дори по-красива? Самотата с природата, която те кара да се отпуснеш? Да, влакът е част от цивилизацията и не може да се сравни усещането на диво в планината, но все пак мина гледка след гледка и е трудно да се пресъздаде усещането през една снимка.

И по някое време идват контрольорите. Носят маски. Възпитани, добре облечени. Не вдигат скандал, защото някой се е объркал и не знаел, че това е първа класа. В крайна сметка тук има климатик и разбираемо, че тук искат да останат повече хора в жегата, но и едно повишаване на тон не би помогнало никому. Приятно е усещането, че можеш да ползваш билет на телефона си. Уещането е като за 21ви век!

Пловдив наближава и гледките се сменят:

Като цяло съм изключително изненадан от приятното пътуване. Даже нямаше закъснение!

Не знам как може да се провери дали има вагон с климатик, но поне участъкът София-Пловдив с влак е доста приятна изненада. Да, отнема повече време, но гледките са красиви, а и можеш да се разхождаш.

…

…

Танците покрай Варна приключват и е време за прибиране. Хората, с които бях на фестивала (препоръчвам го горещо дори на начинаещите танцьори като мен!), оставаха на морето. Един познат се прибираше с автобус, а друг със споделено пътуване. Аз, обаче, смятах да видя какво е пътуването с влак от Варна до София! Нима всичко е розово и наистина всичко се е променило? Всички участъци ли са толкова евтини? Винаги ли първа класа има климатик с тези чисти и поддържани вагони? Любопитството, а и усещането за приключение, ме подтикнаха пак да избера пътуване с влак.

Този път не бях на компютър, а пред телефона си. Обсъждахме с приятелите кой какво ще прави. В заведението пускаха народни песни за игра на хоро. Хубавите неща се събраха едно след друго!

Измежду разговорите – познатата процедура. В едната част на сайта ви харесваш кога искаш да пътуваш, а после повтаряш, за да купиш билет. Първа неприятна изненада. Сайтът не ти позволява да си купиш билет през телефон. Или поне не и през iOS. Добре, ще сме съм хипстър и ще си купя билет на хартия. И без друго няма много желаещи да пътуват през летните жеги с влак – няма начин да остана без билет.

И така, към 10ч се озовавам на варненската гара. Стара и красива сграда, близо до морето. Учудващо малка. Телефонът – зареден. Слушалките – жични и няма за какво да се притеснявам. Отново зареждам 2 и 200та. Ще си имам приятна компания за пътуването. Зареждам се с вода. Следя таблото. Ето го и моят влак. Най-близкият перон.

Изненада 1: неочаквано малка влакова композиция. Само няколко вагона. Нима толкова малко хора пътуват с влак? Все пак това е голямо пътуване. Както и да е, гледам номерата на вагоните и сравнявам с билета.

Изненада 2: това е вагон от детството ми. Никога не съм знаел каква е разликата между първа и втора класа от старите вагони. Може би няма и да я науча. Е, може би единственото сигурно е, че няма да водя разговори като в Обърната елха! Няма наборници, а и моето въображение далеч не е толкова силно!

Ако някой се пита – не, няма климатик. Не, прозорецът не може да седи отворен, защото механизмът е повреден. Не е проблем – не е нещо, което да не може да се поправи с подръчни материали. Да, огромна жега е. Да, става течение, докато влакът се движи, но няма защита от слънцето, защото прозорецът е спуснат и няма стъкло, което да те защитава от изгаряния.

Реших да не правя снимки. Всички сме пътували с тези влакове. Достатъчно е да се търси в Google за снимки и БДЖ. Снимките от първото пътуване ме научиха, че е невъзможно да се хване красотата на природата през камерата не телефона.

Бяхме трима човека в купето. Дядото до мен носеше невъзможно тежка раница! Усещаш колко не си във форма в моментът, в който любезният дядо те предупреждава: не можеш да вдигнеш този куфар. Е, успях. Не беше лесно.

Пътят е изключително красив – особено частта, в която влакът минава през Стара планина, за да стигне до София. Искърското дефиле е изключително красиво. Влакът минава по малки пътища. Толкова малки, всъщност, че двете посоки имат различни пътища. Тук са и многото тунели от моето детство.

Какво е моето заключение за пътуването с влак през 2021ва година?

Не е за всеки. Много зависи на какъв вагон ще попаднеш. Аз харесвам природата и съм склонен да игнорирам мръсотията, забавянията, бавното пътуване поради лошото състояние на релсите, ремонтите и т.н., но повечето хора сигурно не биха могли. Държа на доста високи температури без да ми е неприятно (напълно в свои води съм при 34 градуса), но – отново – това не е за всеки.

Удобството на колата не неоспоримо. Автобусът е много по-бърз и има климатик. Сравнението със самолет е излишно.

За кратки разстояния си заслужава. За по-големи.. по-скоро не е за повечето хора.

Минаха изборите за парламент от 4ти април 2021г.

Става ми тъжно като гледам колко хора са гласували. Само 40% от имащите право да гласуват. Искаше ми се това да са повече хора. Да, има пандемия с Ковид, но ми се струва, че доста хора притръпнаха и не се стахуват. По-вероятно е ниската активност да бъде поради апатия, което никога не е добър знак.

Очаквах първите две политически сили да си останат на първите две места, а новите играчи да са около 10%. Изненадата за мен беше изместването на БСП и гласът в чужбина за Слави. Изглежда това е най-слабото им представяне – дори спрямо 2009та. Тогава като абсолютен брой в гласове разликата е огромна – 748 147 срещу 476 254 гласа, въпреки че разликата в процентите е по-малка (17.70% 15.02%). В денишните избори Слави събра 562 005 гласа или 17.73%. Иначе казано, по-слаб резултат от предишният най-слаб на БСП.

Трудно е да се каже какво би станало, ако повече хора биха гласували. Гледайки, че ДБ почти не съществува извън София, доста вероятно е да не бяха събрали тези 9.5% (301 705 гласа). Може би щяха да имат резултатите на Синята коалиция, или някъде около 5-7% при една по-висока избирателна активност. Въпреки говоренето против ГЕРБ, което стана доста модерно в някои кръгове, мога да предположа, че пак щяха да имат висок резултат. От моите разговори с различни хора, те се възприемат от привържениците си като алтернатива или на ДПС или на БСП.

Моят извод е, че статуквото си има своята инерция и нещата бавно се променят. Като изключим Слави реално нови играчи няма, но и той е далеч от феномена НДСВ през 2001ва (120 мандата за тези, които не помнят). Татяна Дончева и Мая Манолова са стари играчи. ГЕРБ под една или друга форма са в полезрението от 2005та, БСП е столетница, хората в ДБ са добре познати от 2009та+ (Синята коалиция), макар и да има единици, които са нови лица. ДПС са си в политиката от началото на демокрацията.

Има нещо, което ме притеснява. Гледам как обществото в САЩ е разделено. Даже войнствено разделено. Хората отявлено заявяват от коя партия са и за кого са гласували. Това е тяхно право, но води до следващо нещо – демонизиране на хората, които са гласували различно от теб (т.е. са от различно, враждуващо племе). Всичко, което казват, се пречупва през призмата “за моята партия ли гласуваха”. Това има потенциал да нанесе големи поражения на едно общество. Справка: всички дисутопии на 20ти век: 1984, Animal Farm, Fahrenheit 451, Brave New World.

Виждам наченките на това в България, което ме притеснява. Пълно е в интернет с “аз гласувах за Х”. Вече текат обвинения “защо гласуваш за Y” и т.н. Tова е вредно. Води до разединение. Нека перефразирам притчата за Хан Кубрат: когато не сме заедно, ние сме уязвими. Българите, като народ, сме от една и същата страна на барикадата. Избираме си хора от нас, а не от Марс, да ни представляват в парламента. Тези хора после носят отговорност пред нас – на избирателните урни. Има много неща, които може да се подобрят в този процес, но всички сме заедно в него. Когато някой реши да не упражни правото си на глас не означава, че не е участник. Когато някой не гласува за нашата политическа сила, това не го прави наш враг.

Във всеки случай е интересно. Изглежда има разместване и ще бъде любопитно да се види как ще се нареди тетрисът.

Днес видях поредния пост във Facebook, който едва ли не хвали нашата образователна система… и нещо не издържа в мене. Реших, че искам да напиша мислите, които съм обсъждал с приятели.

Въпреки, че съм имал късмета да се запозная с много кадърни и готини учителки, далеч не всички са такива.

Освен това, дори и в елитните училища, където се предполага, че след тежък прием ще има подбор на учениците, с което да се вдигне средата, далеч не всички реално са там, за да учат.

В образованието е въпрос на голям късмет да попаднеш на съмишленици (т.е. да има други, които се вълнуват от същите неща и това, че си умен, да не е повод за подигравка) и преподаватели, които не ти се сърдят/карат/комплексират, ако задаваш въпроси и искаш да научиш повече.

Да, има ученици, които са извадили този късмет. Но в повечето случаи, по мой опит, нито на родителите, нито на учениците, нито на преподавателите в голямата им част им пука. Най-вече след началния етап на образованието.

В университета нещата стават още по-зле – където по-голямата част нито работят, нито учат, а клюкарството, пиенето на кафе, играенето на карти и люпенето на семки се превръщат в основни занимания и единствена причина да се ходи въобще в университета.

Като цяло образователната ни система е архаична и беше описана добре от един мой частен учител по математика: докато в чуждите системи правят децата еднакво кадърни – както по-умничките, така и по-тъпичките; тука се хващат най-умничките и се развиват. Ако имат късмет, де. А за по-тъпичките…

По тази архаична систма децата нямат никакъв избор. Винаги им се казва какво да правят. Дисциплината над всичко. Тишина! И тъй като на повечето родите им пука само на думи, децата се превръщат в хора, които не знаят какво искат (т.е. отделят ли време да видят как се справят децата с материала? помагат ли им? карат ли ги да учат допълнително? карат ли ги да са любопитни като им говорят за неща, които са интересни, но децата им все още не могат да разберат напълно? разправят ли им интересни неща, които да ги карат да искат да научат повече – за каквото и да било – от коли до научна фантастика?).

Огормен проблем е, че на децата много рядко им се казва за какво учат това или пък това другото. Особено зле е положението в университета, където преподавателят просто сменя 200 слайда на PowerPoint за 40 минути пред 200 човека в аулата и си тръгва.

Още от ранна възраст трябва да им се казва, че има едно сигурно нещо в живота: ако искат да мият чинии или да правят бургери цял живот – да, не трябва да учат. Но ако искат да правят нещо смислено в живота си едно е сигурно: нещата се променят много бързо и те винаги ще трябва да продължават да учат. Така че те са на училище, за да се научат да мислят самостоятелно, да правят избори и най-вече – да намерят най-ефективния за себе си начин да учат нови, непознати неща.

Вместо да зубрят датите на това или онова събитие по исторя… защо да не видят причините, които са довели до него? Имах една отвратителна учителка по история, която само се интересуваше от имена и дати – но не и от смисълна на историята – защо дадени неща са се случили, случвали ли са се преди това, какво можем да направим, какво означава това за нас тук и сега? Дали това и това се случиха, заради нещо, което се е случило преди?

Вместо да се зубри, че в Ямбол преди 20 години е имало такъв-и-такъв завод, защо не се учат децата за смисъла на парите? Какво всъщност са парите? Какво означава “дълг”? Какво става с парите ми, когато ги вкарам в банка? Защо получавам такава и такава лихва като тегля заем и защо получавам такава и такава лихва като вкарвам пари на влог? Защо не се обясняват основните начини по които държавата взема пари – облигации и данъци? Защо им се покаже какво е това макро- и микро-икономика в най-общ план? И след това да се обсъдят неща от истинския живот (като например кризата в Гърция) и всеки да си каже мнението защо според него се е стигнало до там? Какви са теоретичните начини да се излезе от нея? Правилнот нещо ли направи ЕС? Плюсовете и опасностите на хиперинфлацията? Познават ли нещо подобно? Каква е приликата и разликата с кризата в България през 96-97ма?

Да не говорим за преразказването. Това е супер безсмислено за след пети клас. Можеш ли да пишеш? Да. Можеш ли да запомниш пет изречения? Да. Разбираш ли го? Тук децата не се карат да мислят самостоятелно (за по-горните класове важи супер много). Как протичат някои от часовете по литература? Учителката диктува своя анализ, който трябва да бъде запомнен, за да може след това да бъде възпроизведен. Кому е необходимо това? Учениците трябва сами да стигнат до своите изводи. Нали уж трябва да се учим от грешките си? Или пък, да – забравих – да грешиш е грях ако съдиш по поведението на не малка част от преподавателите! И още по-важно: трябва да се научат да защитават мнението си. Ако ще и за всички да е очевидно, че то има грешки – защото това е едно много важно умение в живота.

Системата на гимназията също е прекалено остаряла. Вместо да се карат децата да ровят в библиотеките/интернет и да се учат сами да търсят и пресяват информация, всичко им е дадено на готово. Вместо това имаш няколко странички в учебник, който я е обновен последните 30 години, я не. Да не говорим за плачевното състояние на историята, където често се преподават непълни и грешни неща. А по моите спомени от края на IIта световна до днес има една черна дупка. Което прави децата да бъдат изключително лесно манипулирани от политиците, като им се внушават неистини и от носталгично-настроени роднини, и от хора, които са били ощетени от режми. Например – как, по дяволите! – се е стигнало до там, че в началото на 20ти век водим непрекъснато войни, за да се обединим, а извъднъж Македония е самстоятелна държава, която ни мрази? Не съм против правото им на самоопределяне – а престъпното мълчание за историческите причини, поради които се е стигнало до там.

Има и някакво маниакално желание да се спазват правила. От този до този клас пишем съчинение-разсъждение. После това става интерпретативно. След няколко преобразувания се получава есе. Ама и там има фетиш към формата – трябва задължително, ама задължително – и това е много важно! – да спазваш формата теза-изложение-заключение. Докато в нормалния свят есето е най-свободния начин да напишеш мненито си по даден въпрос – или просто да напишеш какво мислиш.

Има още какво какво да напиша, но като че ли ми свърши енергията 🙂 Ако някой друг път имам желанието и енергията, бих написал какво бих променил – особено в гимназията и университета.