Има доста неща за описване – тренировки с колелото, провалилата се Обиколка на Северозапада, поредната Витоша 100 с колело, обиколка на България с колело.
Тази зима беше студена и най-важното: дълга. Помня, че миналата можех да карам колело, прекъсвания, през по-голямата част от годината. 2025та не беше така
и с месеци не можех да карам заради времето. Опитах се ходене на пътечка и т.н. да компенсирам, но очевидно това не е същото като да спортуваш. Гледайки назад, трябваше да вдигам тежести във фитнеса.
Има няколко състезания, които искам да направя всяка година – или поне така беше досега. Това са Чепан, Обиколката на Северозапада и Витоша 100. За мое съжаление, тази година нямаше Чепан (през април). Следващото в календара
бе обиколката на Северозапада.
За да се подготвя, почнах да карам колело и замислях по-дълги карания, за да свикне тялото с по-дългите разстояния.
Карах около селата на север от София за Великден, обикалях около Елин Пелин, когато ходих на гости вземах колелото и се опитвах да навъртя все повече километри. Дори направих пробна обиколка около Ловеч с подобно изкачване
и същото разстояние – 120км.
Не съм сигурен дали постигнах някаква форма или бях сходна с миналогодишната. Когато дойде времето за Северозапада имах стандартните стомашно-чревни проблеми. За пръв път обаче закъснях за състезание. На разклона за Чипровци
бях закъснял с няколко минути, но полицията ме спря.
Чаках, чаках, чаках и с отчаяние гледах как минутите минават една след друга. Тук, за разлика от Витоша 100, са доста подготвени колоездачи и аз знаех, че ще съм последен – или един от последните – на дистанция L или около 120км.
Някъде след 35тата минута спрях да гледам часовника. След като мина и последния участник, полицията ме пусна. Стигнах до Чипровци с колата, свалих колелото, упътих се към старта. Там един момиче от организаторите все пак ме пусна (може би заради ентусиазма ми в този лек дъжд). Попитах за времена, които трябва да гоня, тя каза да не се притеснявам, ще се обади по-напред.
В сайта на състезанието си пише, че началото е 10:00ч, а единственото контролно време е в Долни Лом около 12:00, ако не ме лъже паметта. Също, ако на връщане съм там след 17:00, мога да продължа само ако имам светлини. Язе като предимно градски колоездач си имам светлини, как иначе 🙂
Също трябва да се отбележи, че това е единственото състезание от календара ми, което се провежда на асфалт… и следователно повечето участници са с шосейни велосипеди, а Дидо.. с планинско Cross-че барабар с планинските гуми!
Планирах да си взема шосейни гуми, но разходите за колелото се увеличаваха и трябваше да ги разпределям месец по месец, за да не съм на червено.
Потеглям аз и с новия пулсомер гледам под какво натоварване е тялото ми. Помня, че миналата година почнах да усещам голяма умора в мускулите още на около 35я километър. Също, имах и крампи поне на 3 пъти. Тази година разстоянието бе по-дълго, защото не завършваше в Митровци (различно място от старта), а в Чипровци. Следя си пулса, но въпреки това пак имам умора в краката на същото място. Гледам да държа пулса между 140 и 160.
Не успявам да покрия контролното време на Долни Лом, но никой не ме спира, което ме учудва. Задминах няколко участника на по-кратки дистанции и продължавам с изкачването към Чупрене. Някъде близко до разклона след Репляна ме засичат две коли на организаторите, питат ме какво правя, накъде съм тръгнал, каква дистанция и тн. Очевидно учудени, говорят по радиото. Шофьорът от едната казва със строг глас, че ще ме чака на разклона за Чупрене. Засичаме се там, той ми казва, че не мога да продължа състезанието, защото съм прекалено бавен. Ако искам – мога да продължа на по-кратката дистанция, М, и да завия към Търговище. След кратък разговор се разбрахме да си махна номерата и да си завърша състезанието както съм го планирал, без организация и без пунктове. Човекът само ме накара да му се обадя като завърша, за да не се притеснява.
Е, за разлика от предната година няма да имам подкрепителен пункт след дългото изкачване към Белоградчик, но нали има магазини… Минавам през селата след Чупрене, завивам към главния път към Белоградчик, поглеждам тъжно към премахнатия пункт, намирам магазин, презареждам и потеглям
към следващото изкачване. Трасето минава през с. Гара Орешец и самото село Орешец. Започва с няколко километрово изкачване, последвано от лудо спускане с дупки и остри завои. Аз с моето планинско колело не изпитвам никакъв страх от дупките, но за шосейните колелета повечето дупки за маркирани добре, за да не стане беля. След отбивката от гарата към селото следва още едно изкачване, което започва брутално, но не е особено дълго или трудно.
Следва приятно каране през Върбовчец, Фалковец, Средогрив, докато накрая не се върна отново към Долни Лом. След още едно изкачване, този път малко по-дълго и трудно предимно в началото, съм на познатия път. Коли почти няма, хладно е, голям кеф е да се върти в такова време. Лекият дъжд въобще не пречи, даже напротив – пази тялото да не прегрее. Както и да е, опитах се да стигна до финала, но нещо са променили маршрута тази година и не разбрах къде е бил – в
центъра, като старта, или някъде на околовръстното. Пообиколих, май видях на едно място следи от финала, върнах се към стадиона и извадих късмет. Човекът, който отговаряше за паркинга, тъкмо свършаше работа. Организаторите му бяха казали за мен, но той се готвеше да си тръгне. Качих колелото отгоре на колата, благодарих на човека, че ме е изчакал, и излязох. На първата отбивка спрях, обадих се на организатора с колата, поговорихме си
и така приключи моята втора обиколка на Северозапада.
Изминал съм 120.73км за 8:59:23ч със средна скорост 13.4км/ч и 1714м изкачване. Нямах крампи. Нито веднъж, за разлика от мината година, не съм слизал от колелото да бутам.
Като цяло – доволен от себе си, но догодина ще трябва да ставам дори по-рано, за да си гарантирам, че въпреки всичко ще стигна на време.