Тази година си взех планинско колело и… почнаха да се прокарват греховни идеи.
След последния кален армагедон на Витоша 100 не бях сигурен дали искам да повтарям. Поради някаква причина, през годините винаги съм си мислил, че ти трябва някаква особена техника, за да караш в планината. Истината е, че не е точно така. Да, можеш да минаваш през повече места ако можеш да повдигаш предна/задна гума, можеш да слезеш през по-кофти повърхности, опитът ти дава самочувствие да се спускаш по-бързо и да завиваш по-бързо на лоши настилки. Но истината е, че… просто можеш да минеш.
Повечето препятствия могат да се минат без никаква техника… ако минеш достатъчно бавно или слезеш от колелото. Мостчета, кал, корени, песъчливо, супер стръмно… винаги решението в скромния ми опит е да намалиш или да слезеш от колелото.
Но да се върнем към Витоша 100 – или по-точно – на мисловния ми процес преди тазгодишното състезание. Обичам да прекарвам време сред природата, за предпочитане сам, а и да се предизвиквам физически. След като станах на 30 всяка година имах големи здравословни проблеми – най-вече с кръста. Това, Ковид и огромен ремонт на апартамента малко от малко ме превърнаха от спортуваш човек в доста добра форма в плужек.
Винаги съм бил човек на крайностите. Характерът ми е такъв, че игнорирам мнението на другите ако не са заслужили доверие. Предпочитам да опитам сам. Вярвам в тялото си (колкото и да не съм във форма) и то рядко ме е разочаровало, стига да го слушам и да не очаквам повече от него, отколкото може да ми даде. Но… някой път надскачам възможностите му.
Тази година реших да вкарам някакъв спорт в ежедневието си, от който да не бягам и да го практикувам, а и да е щадящ за тялото ми. Покрай филмчета в YouTube за планинари.. попаднах и такива на хора, които карат колело. Може би най-влиятелен за мен беше Пламен Петков. Хубавото е, че колелото – когато имаш правилната стойка – не натоварва колената и кръста. Багажът можеш да го разпределиш по рамката на колелото и малко като раница, вместо всичко да бъде в една раница на кръста.
Това доведе до обичайното вдъхновение и планиране… какво мога да направя с колело! Сега си преглеждам календара – Лозенска планина, Pancharevo Trail Run, Bike and Run for Chepan, Планинско бягане – Асеновградски баири – и – разбира се – Витоша 100. То добре де, но както беше топло февруари и март, така април беше снежно. И така поне месец не карах и си намерих оправдание да пропусна всички състезания май/юни.
Добре, стягам се. Почвам да въртя всеки ден до работа. Почивните дни ще се опитвам да карам я до Тихия кът, я до Копитото. Е, не беше всеки ден, нито всяка събота и неделя да съм в планината, но се справих относително добре. Разбрах какво мога с колело, откъде мога да мина, къде трябва да слизам; стана ми ясно, че мога да минавам през кал и повечето локви без проблем.
Е, Денят наближава. Обикновено състезанието е около Еньов ден, за да бъде денят възможно най-дълъг. Лошото е, че точно през тази част от годината има доста дъждове, а части от планината слънце не виждат. Тази година се падна на 1-2 юли. Първи за нас, колоездачите и втори – за бегачите/скороходците.
Попитах моя приятел Георги Дянков какво да похапвам преди състезанието, така че да ми е по-лесно в началото. Хубаво е да съм в по-добра форма, защото се започва с едно ударно изкачване и аматьорите като мен е хубаво да са свежи поне до Чуйпетльово. Защо Дянков? Той спортува доста и се интересува от здравословен начин на живот. Правили сме в100 заедно. Отделно и двамата сме завършвали Ком-Емине; аз веднъж, пеш – той два пъти, с колело и пеш. Имам доверие на преценката му. Неговата препоръка: спагети с кайма за закуска, обяд и вечеря. И аз бях чел подобни неща, тази година пробвах неговия вариант. Дали от това, че седмица преди състезанието почивах, дали заради диетата – не знам, но действително до 65тя километър не видях някакъв особен зор, но за това по-късно.
Има една особеност на характерът ми, че притеснението често е неосъзнато. Тялото ми реагира, но умът забелязва, че нещо не е наред 5-6 минути преди това, което трябва да се случи… или малко след него. Явно една от реакциите е… моят стомах. Денят преди състезанието не излязох от тоалетната. Навих си няколко аларми на часовника, станах час и половина преди състезанието и… пак час не мога да изляза от тоалетната. Както и да е, на самото състезание нямаше никакви проблеми, а всичко беше готово още предните дни – колелото стегнато, смазано, с калници, номерът сложен, багажът прилежно приготвен още през предния ден.
Виждат се: каска, ръкавици, тениска, панталон, раница, клин с подплата за седалищните части, раница с гума, слънцезащитен крем, инструменти, храна.
Предните дни из интернет се пускаха доста шеги как хората посрещат първото юлско утро и как ние, участниците във В100: с много кал. Е, моят изгрев беше през прозореца на кухнята.
Да, не е най-великата снимка с крановете, отражението на кухнята и ръката ми, но въпреки всичко Стара планина на фона на изгрева си е красива. Аз нямам време, бързо слизам долу, измъквам колелото от мазето, излизам на паркинга. Хм, има други участници на в100 от моя блок? Яко, щастието дебне от всякъде! Е, те с кола, а аз ще въртя до Националния исторически музей.
Стигам. На светофара след спирката на 111 е пълно с колоездачи. Напрежението почва да се усеща. Почвам да осмислям колко прекрасно нещо се каня да направя. До началото остават има-няма десетина минути.
Предната камера на телефона не работи, но с колело няма да правя много снимки така или иначе. Бях оценил като грешка предния път колко време губех по пунктовете и смятах или да ги прескачам, или да не се застоявам повече от пет минути. Допълвам вода, хапвам филийка-две и потегляне. Брат ми ме беше наблюдавал на преди състезания и сподели същото мнение – безумно много време губя по пунктовете. Не гоня време, но е голямо предимство да завършиш по-бързо. Разстоянието е голямо и когато силите почнат да попривършват е някаква форма на мотивация, че поне си стигнал по-напред и не остава вече чак толкова много.
Както и да е, пълно е с хора. Правя поне една снимка – да имам за спомен.
Началото е в 6 часа сутринта, което през лятото е светло. Разликата с бързоходците е огромна – там имаш цели часове в тъмно и усещането е много различно. Спал съм не повече от по два, най-много три часа последните два дена. Ето и опит за самоснимане със задната камера на телефона.
Остават под десет минути преди началото. Теодор, приятел който редовно прави обиколката с колело, се обажда тъкмо преди да вкарам телефона в раницата. Бил на табелата за 8 часа. Усмихвам се вътрешно: толкова бързо няма как да завърша, но намирам място напред между хората. Виждаме се точно преди старта. Моля човека до нас да ни направи една снимка за спомен.
Брат ми също ще кара, както и Живко, друг редовен участник с колело. И двамата са някъде тук, но вече не остава време и някъде далеч пред нас обявяват старта. Понеже аз карах от нас до НИМ, бях оставил колелото на голяма предавка и нямаше как да потегля на една от последните скорости. Кой да се сети предварително да сменя скорости при това напрежение… Пробвам на сухо поне да сменя предното колело и започвам с фалстарт. Веригата пада още преди да съм минал началната/финалната арка. Както и да е, оправям се с цената на малко смазка по ръцете.
Потегляме. Много сме. Близко сме. Бавно се придвижваме, но знам, че след първия завой се качваме на голямата улица и там се оправя положението. Около нас е пълно с малки деца! Някои от тях даже имат номера. Една от най-сладките двойки родител-дете е баща, който помага на дъщеря си да катери нагоре с колелото… с колан. Браво! Така се прави! Тези родители ми пълнят душата – от малки децата се възпитават, че могат да постигат приказни неща… а и да спортуват. Покрай нас минават и… не знам каква е думата. Момче и момиче са с уникални… неща. Нещото е гума за колело, като на оста има педали и те пазят равновесие и карат така. По-късно видях, че са поставили някакъв световен рекорд, че даже и завършили, държейки се за ръка. Много вдъхновяващи младежи!
Както и да е, забелязвам, че Тео почва да нагъва силно нагоре. Моята философия след всичките тренировки е различна. Спестявам максимално сили нагоре – ако трябва и с бутане на по-стръмните/технични неща, а надолу възможно най-бързо на т.нар. безплатни километри, за да наваксам. Споделям му, че е прекалено бърз за мен нагоре, той се подхилква. Опитвам се да говоря повечко, за да следя дали не се движа прекалено бързо. Потта и бързия пулс не са проблем, стига да не се задъхвам и да мога да говоря без усилие. Знам, че имаме само изкачване до Тихия кът, което с моите възможности е час, час и нещо от НИМ.
Организаторите на събитието снимат на завоя към стария Беловодски път. Хванали ли са ни и нас.
Едно от най-затоплящите неща от състезанието е добродушното отношение на участниците. Всеки знае какво му предстои и има едно много приятно, леко черно чувство за хумор. Неминуемо чуваш разговорите на хората около теб… и всеки се включа, опитвайки се с шега да ободри хората около себе си. Бързите вече ни бяха дръпнали и ние се обособихме в групата на… участниците. Човек до мен се оплаква на дружката си, че не знае дали ще успее да го качи до Тихия кът без бутане. Шегаджия набързо се включва с това, че нямаме бърза работа. Жена му пожелала успех на състезанието, а той отвърнал, че той не е състезател, а участник. Каза на колебаещия се колоездач, че нямаме бърза работа и ние сме тук за предизвикателството и да участваме. Бързите вече са напред. Така или иначе, около Чуйпетльово ще ни кажат кой го е спечелил…
Така и стана де… дори по-бързи от това бяха участниците. Около Бялата вода има много хора и въпреки, че пия доста, прецених да не спирам, а да разчитам на втората бутилка и да заредя на първия пункт, някъде около Владая.
Продължаваме да катерим напред и стигаме до Тихия кът. До тук – добре. Но… аз знам, че има спускане, което съм правил няколко пъти и се спускам бързо. За съжаление, така и не разбрах защо изгубих Тео някъде тук. Май в този район засякох брат си за пръв път. Учудих се, би трябвало да е по-бърз; за разлика от мен има мускули, а до тук само изкачване и нула техника.
Както и да е, хвърча надолу по безплатните километри, но… Дидо свикнал сам да кара, а не в тълпа. Пред мен, точно на най-стръмното, набиват спирачки. Не става беля, но от толкова стръмно аз не мога да потегля наново. Бутам надолу и виновно се надявам да не преча аз на другите. Оказа се, че хората са много приятни и ти влизат в положението. Все бях чувал за прословутото “ЛЯВООООООО” и прелитащите около теб скороврътци. Напротив, всички бяха изключително мили.
Е, спускането и равното са много кратки, почва стръмно изкачване и продължително бутане. Тук, в групата на бавните, всички бутаме и от време на време излиза някоя шега. Бях изпробвал различни обувки, за да видя какво сцепление с педалите имат – сухи и мокри. Опитите посочиха маратонките за тичане. Учудващо добро сцепление с педалите, дори мокри и кални. Но… те са за асфалт. Нямат грайфери за адската кал, която се опитва да ти събуе обувките, както и да си ги вързал. Хубавото на колелото е, че често можеш просто да минеш карайки през калта, но не и от всички места.
Нейде из бутането се сещам за последните снимки, които направих по време на състезанието.
Докато извадя телефона и.. другите дръпнаха, но си бяхме стабилна група бутащи нагоре. Моите маратонки не бяха направени за тази кал. Бутането нагоре беше трудно заради хлъзгането.
Къде снимах.. не помня, но имаше много такива участъци.
Бързо стигам първия пункт. За съжаление, момичето, което сипваше вода, оцели точно ръцете ми. Лош късмет, ще имам мазоли. Все пак не съм спукал гума досега, всичко е наред, краката ще се възстановят.
Почва един от любимите ми участъци от състезанието. Малко след пункта и каране в гората се пресича един павиран път. Тук май засякох брат ми, той беше спрял, а аз реших да карам, защото напред ще бера душа и имах надежда да мина възможно най-много преди жегата, която предстоеше.
Именно след като пресечем пътя почва един дълъг, тесен, равен и леко надолу път. Прекрасен е! Леко се върти, може да се развие голяма скорост, леко е на душата! Да, ама бързо като караш сам! Не случайно тази отсечка се нарича “single track” – или – индийска опашка. Тясно е и не можеш да изпревариш. Има леко технични елементи на места – да се премине я брод, я клон, я нещо подобно. Имаше и аварирали със спукани гуми. Нито едно от тези неща не може да отнеме приказното усещане! Температурата е възможно най-подходяща – хладна, светло е, тук няма почти никакво изкачване, невъзможно е да се загубиш. Като цяло, почивка до Кладница.
Спирахме на няколко пъти, трябва да заобиколим едно паднало дърво, но като цяло като караш този участък си изпадаш в транс и просто изминаваш разстояние. Относително ниска предавка заради многото хора отпред. Пак шеги: “тия за къде да бързат… за мола ли?”. Малко по-късно, същият “Еййй, колко ме бявят тия….”.
Неусетно, стигаме Кладница. На края на селото е вторият пункт. Тук трябва да се извършат трите важни неща: вода, храна, ходене по малка нужда. Някои го подминават, но аз искам да напълня вода, а и да вкарам малко храна, защото стомахът почна да протестира. Изведнъж някой ми казва: “Ейй, много добре се движиш”. Обръщам се: Жако. Уау. Или съм пристигнал малко преди него, или малко след него! А той кара колело, включително по-дълги разстояния, доста редовно. Е, щом се движа с него и съм свеж – колената само леко се обаждат, но нищо притеснително – значи много добре се движат нещата. След малко от някъде се появява и брат ми.
Добре, събрахме се. Май няма да карам сам? Уж тръгваме заедно. Има дълго спускане, след което се минава покрай язовира Студена. Там е опасно: или ще има много кал и ще е адски трудно, или ще е кратко и бързо до следващия пункт. Знаейки за възможната опасност, искам да набера скорост, за да си почина дори повече от равното каране досега. По някое време се обърщам: брат ми никакъв го няма. Това е странно. Нали бяхме заедно? Проверявам телефона – зънял ми е на старта, но не съм видял. Не се е обаждал, а има обхват – значи няма какво да мисля, продължавам напред.
Редуват се няколко изкачвания и спускания. Първо тръгвам да въртя на изкачванията, но тези, които застигам, бутат. Хм. Няма да се правя на мъж, я. 100км имам да минавам, нека спестя малко сили и аз. Въпреки относително кратките участъци на бутане нагоре, сериозна кал като 2021ва няма.
Излизаме на открито по ведно време… и – Студена. От ляво Витоша, слънцето още прекрасно красиво и не изпепелява, а язовира от дясно. Разкошна гледка! Ей за тази красота съм тук! Казвам го повече от веднъж на глас, с голяма усмивка. Пътят до пункта на Студена дори не го усетих.
Тук на пункта усещам, че имам нужда от още малко храна. Оставям колелото, но една от организаторките почва да ме гълчи: на лошо място оставих колелото. Права е, спор няма. Тъгвам да го вдигам, но вече се усеща умора, а и съм доста кален. Търся с око къде да го оставя, за да не пречи, а същевременно питам и къде е водата, защото това е основна мисия на пунктовете. Организаторката бърка това забавяне с неподчинение и почва едно гълчене… Уау. Друг организатор ли беше, състезател ли беше, и той не можеше да повярва за наистина нетипичното отношение, та ми посочи къде са струпани другите колелета, за да ми помогне да се ориентирам по-бързо. Насочвам се натам, но гледам да не минавам през хора и чужди колелета, както и да не преча на колоездачите, които дори не спират на пункта. Организаторката се пали все повече и повече. Държа да подчертая, че това е единствения път, когато съм срещал нещо различно от топло, приветливо и надъхващо поведение на в100, било то от участници, организатори или доброволци. Не знам как са изглеждали нещата от нейната страна, но според часовника за под две минути бях напълнил бутилките, смесил ги с прах, хапнал, изхвърлил боклуците, сложил колелото на първото място, паркирал на указаното в последствие място, а после и намерено сред многото колелета на другите участници. Както и да е, един кисел човек няма да ми развали хубавото настроение.
Предстоящият участък е малко страшен в моето съзнание, а и една от причините досега да не участвал с колело. Около 17км изкачване по асфалт (т.е. болка в ръце и седалищните части) – първо до село Боснек, а след това и до Чуйпетльово. Вече са навъртяни някакви километри, а аз без мускули считам изкачванията за най-голямото предизвикателство. Мускулите ми успяват да се презаредят, стига да им дам малко почивка (равно/надолу, не да спирам), но ако е по-голям наклонът… ми идва в повече и трябва да бутам. А не ми се бута до Чуйпетльово.
Оказа се, че не е голям проблем. На ниски скорости дори си почивах. Леле! Само да имаше удобен транспорт до тук от София, в който мога да си кача колелото, щях да знам, че това не само не е страшен, но е направо лек и приятен участък от обиколката.
Концентрирах се върху това да въртя педалите и да не хабя прекалено много сили. На места забързвах, на други връщах ниските предавки, но усетих, че наближаваме края чак когато наклонът рязко се увеличи и минахме от дясната страна на Струма. Хората около мен масово почнаха да бутат, но аз не усещах особено голяма умора и просто превключих на една от най-ниските предавки и въртях до самия пункт.
Не знам как да го опиша, освен КОЛЕЛЕТА! Колелета НЯВСАКЪДЕ. Когато си пеша, хората заемате много по-малко място. Как ще си намеря колелото, като е пълно със сини…. Все тая, оставям го и… ама то няма храна! От приказките между организаторите разбирам, че това е така, защото естествено се разделяме на групи. Предната била тръгнала малко преди нас и бидоните с вода им свършили, а тези между нас и по-бързите … седяли тук цял час и не спират да ядат. Та за моята групичка трябваше да чакаме доста дълго на чешмичката, за да напълним вода. Организаторите правиха сандвичи със скоростта на светлината и много скоро недостигът беше наваксан. Всъщност не знам дали ги правиха на място или ги вадеха от сградата, но е факт, че работеха доста бързо.
Направих грешката да се направя на възпитан и да последвам надписа “WC”. Уау. Толкова неприятно място. Организаторите не са виновни, това не е химическа тоалетна, но като мирис и външен вид се конкурираше с тези до Народния или при Маймунарника по време на много посещаван концерт. Не знам жените как преживяват тази обстановка. Много по-разумно ми се струва да се свие по храстите.
Да се върна на опашката за вода след това лирическо отклонение. Докато бавно се придвижвам напред и мечтая да пия вода, брат ми пристига. Явно всичко е наред с него. Разменяме няколко думи и аз отново потеглям, защото ме е страх от горещото лятно слънце и знам, че трудното тепърва предстои.
Следва няколко километра изкачване в кал. Само и единствено мъчително бутане. С тези обувки си е мъчение.
Наградата идва когато излизаме на нещо като било. О, красота! От ляво Витоша, от дясно Рила. Отново не мога да се сдържа и казвам на клас какво удоволствие е да си тук. Забравя се калта, забравя се бутането, забравя се и вече усещащата се умора.
Да, вече почва да се появява умора. Хълмчета се посрещат с нежелание. Ако изглеждат дори малко стръмни или по-продължителни се слиза и се бута. Теренът е разнообразен, от равно, до спускане, до кални изкачвания и бутания. Ту ниви, ту коларски пътища, ту сухо, ту кално.
Изключвайки калните изкачвания (особено в началото), този участък не е прекалено тежък, но който си е дал зор до Чуйпетльово и не е във добра форма, би страдал.
Малко преди Ярлово е поредната нива, свива с рязко в дясно. Дали беше тук, дали в друг участък – не помня, но май Чуйпетльово-Ярлово имаше за кратко спускане по чакълест път, по който имаше джип на планинската спасителна служба. Имаше колело качено на покрива. Явно караше участник. Водачът караше много съобразително, но въпреки всичко МПС-то беше старо и да караш след него с тези изгорели газове беше силно неприятно, а чакълестия път тесен и на коловози. Задминаването беше малко тегаво, особено, че трябваше да изчакам колоездачите пред мен да извършат изпреварването. Шофьорът караше достатъчно бавно, за да не е проблем, а също и да не се притесняваш, че ще те догони и че ще ти дава зор зад теб (типично за градското в София). Браво на шофьора! Съобразяваше се с нас.
Малко преди Ярлово се кара в ниви и има един остър десен завой. Добре обозначен, а и имаше човек на място, но все пак трябваше яко да набия спирачки и да върна малко назад.
Точно преди входа на селото има голяма локва, леко понамирисваща на животни. Ние вече се бяхме разглезили и само като видим такова и слизаме от колелетата и търсим откъде за заобиколим на сухо. Е, един колоездач ни върна здравия разум – мина с колелото директно през локвата. Все пак е някаква форма на път. С колело не е толкова гадно да си с мокри крака, все пак само въртиш, а не стъпваш безброй пъти и съответно няма мазоли, а само неприятното усещане за мокри крака. Маймуна вижда, маймуна прави. След като видях, че не е дълбока локвата и аз се метнах на колелото и я прегазих. Реално нямаше откъде да се заобиколи, а и сме тук да въртим, а не да бутаме. (Дилян от бъдещето, само половин час по-късно: о, наивно лятно дете…).
Минаваме почти цялото село, минаваме през мост, през центъра и отново на стан от колоездачи. Оставям безценното си на разпознаваемо място и отивам на мисия: храна, вода, магнезий. Вече на няколко пъти усещам, че мускулите се схващат. Уж съм пил една седмица, за да ми се натрупа поне нещо в тялото, но явно или е недостатъчно, или нищо не съм вкарал. Както и да е, имат изотонични прахчета, но не и магнезий. Странно, когато съм карал пеша именно тук, на Ярлово, винаги е имало и банани, и магнезий. Е, поне има храна и вода.
Връщам се при колелото и.. Жако. Той тъкмо бил пристигнал, и тепърва започва мисия храна-вода. Е, аз съм готов, а и съм си обещал да не стоя по пунктовете. Разменяме няколко бързи думи и потеглям.
Едно е човек да чете и слуша разкази за Пъкъла, за Мордор, иначе познато на колоездачите като Ярлово-Ярема. Абстрактните понятия като “топло”, “лято”, “слънце” и “умора” са едно в главата ти… Съвсем различно е да ги преживееш. До тук бързах, доколкото тази дума е уместна предвид времето ми, именно защото се притеснявах от юлската жега и именно този дял от обиколката.
Нищо не е способно да опише с думи това преживяване. Започва с каране в нива. Колко такива минах досега? Лек наклон: несравнимо по-малък от този до Тихия кът или от Студена до Чуйпетльово. Язе упорит като магаре – почнах да въртя, или да се опитвам. После стана бутане, смесено с въртене. О, Белчо и Сивушка! Никога няма да мога да ви разбера, нито дори да се доближа до таланта на Елин Пелин. Но слънцето изпива всяка капка воля и сила от мен. Превръща ме в едно потящо се мрънкало. Шест, може би седем километра, адска мъка. Не заради терена, наклона, техничността на терена или каквото и да било друго. Не. Слънцето.
Хората са били прави да обожествяват Слънцето. То дава живот, то отнема живот. То е нещо истинско, което можеш да видиш и усетиш по кожата си. Обичам го, държа на жега, но след 65+ километра, тялото ми не е способно да се справи с това.
Около мен – леш. Няма сянка. Само мълчаливи, потящи се хора, бутащи своите колелета. И да е имало въртопедалци, сигурно е било мираж и не съм му повярвал. Някой около мен изтърсва: а тези, дето го направиха за 4 часа, са нямали този проблем. Да, тези олимпийци, тези богове на колоезденето. Дали ще ги стигна? Не и тази година.
Тук-таме се намират самотни дървета или храстчета и неминуемо в тяхната сянка е пълно с лежащи и седящи състезатели. Аз обаче си обещавам: няма да спирам. Ще бутам, но няма да спирам. Спра ли, ще удължа мъката. Спра ли, няма да успея да възстановя силата си, а изляза ли от сянката, дори малко възстановен ще се изморя под слънчевите лъчи.
Връщам мислите към предните години, когато тичах и ходих. Хм. Да, тук още тичах преди около 5 години, по спомен. Берях Богу дух, но тичах. Защо не помня този участък с лошо? Може би защото бързоходците тръгваме в полунощ и не сме чак толкова бавни. Може би с колелото хвърляш повече усилия за единица време при изкачване. Дори уморен при Ком-Емине не помня такова действие на жегата върху себе си.
Времето се слива и спомените също. По едно време чувам, че остава още малко и сме щели да влезнем в гора. Гора означава сянка. Сянка означава, че ще се възстановя, или поне така се надявам.
Кога точно въпросната гора се случва не знам, но по едно време осезаемо преминаваме от прегръдката на слънчевите лъчи в юлска жега под рехава сянка. Рехавата сянка дава път на плътна. Умората обаче упорито отказва да изчезне. Странно, свикнал съм да възстановявам, стига да не спирам, независимо всичко. Дали защото изкачването продължава?
Поглеждам часовника нейде по това време. Или по-рано? Не помня. Помня само показанието. 67км. Е, не! Не може толкова бавен да съм.
Сянката ме кара да се опитвам да се качвам на колелото, когато става равно, но мотивацията ме напуска при всяко хълмче.
По някое време се появява относително равен участък и се задържам на колелото за по-дълго. Тук спомените отново се сливат, но по едно време до мен весело чувам: не остана! Чакай да видиш какво ще направим тук!
Да не повярва човек! Ние сме стигнали Ярема! Оцелях! От тук само изкачването до Брезите е по-продължително, но то е на асфалт! Да, седалищните части ще ме намразят, но поне се върти лесно на асфалт – доказах си го от Студена до Чуйпетльово!
Но, О, Всички Божества, сега е спускане. Първото спускане, при това стръмно и не изискващо никаква техника, от… усеща се като цяла вечност. Вятър. Скорост. Лесно. Почивка. Безплатни километри. Ще се възстановя. Ще го завърша. Само трябва да разбера какво контролно време гоня.
На завоя с главния път за София има чешма. Благословена студена, прясна водичка!
Асфалтовия път е детска игра. От дълго спускане, до равно, а ако има качване – взема се по инерция. Като цяло – дълго заслужена почивка.
Скоро се завива към гората в дясно. Стръмно, леко технично спускане, но като цяло разстоянието се взема лесно и само ръцете се изморяват от натискането на спирачката. Краката почиват.
Някъде тук се минава през междинен пункт. Спирам за малко въглехидрати и вода, питам колко остава до контролното време, но явно въпросът е зададен правилно само в главата ми. Отвръща ми се 7км. Не знам какво е излязло от устата ми, но силите се завръщат, качвам се на колелото и потеглям без да задавам допълнителни въпроси.
По едно време отново се излиза на асфалт, този път има изкачване. По помени като скороходец тук вече съм умрял, всичко ме боли и споменът ми е за безкрайно изкачване по асфалт докато коли и мотори минават покрай теб. С колелото реално нямаше някакво сериозно усилие. Малко бутане, смесено с въртене, и се оказваме на завой в ляво, който малко съкращава отсечката по шосето до Брезите. Тази година тук няма пункт; преместили са го с една идея след спирката и се нарича Плана. Контролното време е 10ч, а аз съм малко над 9. Е, щом минах най-трудното контролно време, няма начин да не го завърша. От тук до Симеоново е пей сърце.
Върти се лесно. Скоро стигаме реката до Железница, където типично е пълно с хора, които са на излет. След мостчето се качваме на панорамната пътека. Тук е тясно и малко наподобява индийската опашка до Кладница, но тук е малко по-широко. За сметка на това е пълно не само с хора, но и с… велосипедисти. Някои се движат обратно на нашата посока, други са в нашата, но … спират на неочаквани места (например дървените мостчета), вместо да минат през тях. Малко те забавят, но като цяло хората ти се радват, насърчават – и ти правят път. Само трябва да ги предупредиш отдалече.
Преди пъти съм пробвал с обичайния планинарски поздрав “добър ден” на висок глас и отдалече, но никога не е вършило работа. Сега някак естествено ми дойде “Опасност! Ще се опитам да мина от ляво/от дясно”. Или дори само “Внимание! Колоездач”. На някои завои няма видимост, но поради многото колоездачи от състезанието, хората са много внимателни и правят път. Изключително съм благодарен на туристите за това, че са толкова добри хора.
Някъде в този участък спряхме, за да дадем път на туристите в един по-тесен участък. Разминаваме се с баща и дребната му дъщеря, на око най-много 4 години. Милото детенце ни попита защо сме толкова кални :D. Усмихнати, и аз, и човекът, който караше с мен в този участък, казахме спонтанно и почти по едно и също време “амиииии… защото е кално!”. Май момиченцето не беше виждало толкова мръсни хора 🙂
До пункт Бистрица се стига без почти никакво усилие и с много приятна скорост. Имах вода и директно подминах пункта. До завоите-серпентини за езерата до Симеоново е много лесно и бързо. Разстоянието се взема неусетно. Ако нямаше хора, тук можеше да се развива наистина много добра скорост. При наличието на туристи, тук е направо лежерна почивка.
Около серпентинените завои се събираме пак опашка от колоездачи. Толкова бавни сме останали само такива като мен, които предимно карат колело само до работа, т.е. нито техника имаме, нито хубави колелета, нито си имаме на идея как да минем от там на колело, а не с бутане. Само се шегуваме колко сме добри докато се опитваме да не се пързаляме с не-планинските обувки. Участъкът минава бързо, последван от дървено мостче (тази година е оправено и може да се мине по него!).
Следва доста неприятен участък – силно техническо спускане, поне за моите възможности. Разминаваш с туристи. Тече рекичка, минаваш по корени и камъни, реално си на почти напълно натиснати спирачки през цялото време. Ако не се усетиш да си изместиш центъра на тежестта навреме… не можеш да го направи в последствие и само се надяваш да не излетиш с главата напред.
Минава се без почти никакво бутане; Хармоника са малко по-далеч от това, на което съм свикнал. Тук обаче корените и наклонът печелят битката срещу жалките ми умения и падам за пръв и последен път на обиколката. След като паднах почнах чинно да бутам докато не свършат корените. Съвсем след малко е и щандът на Хармоника.
Много, много мили хора. Надъхват те, един човек свири китара, има диня освен техните продукти (заклет фен съм им), както и много весели, закачливи табелки, са които можеш да се снимаш за спомен. Последното, за съжаление, го разбрах по-късно. Изпълнява се мисия вода-храна. Остават 11км до финала. Тръгвам да се качвам на колелото… но то не моето. Усмихвам се, оставям го, хващам моето и продължавам.
Тук пътят е широк, но изключително кален. На места е равен и се развива много добра скорост. Други участъци имат доста неприятни за един изморен, в края на силите си участник, та не се церемонях с по-стръмните и бутах. Теренът се променя от горски до библейска кал до калдъръмен до шосеен. Пресича се главен път за малко. Продължава се зад конната база. Отново неприятни изкачвания. Минава се мостът до Драгалевци. Веднага след него и нагоре е последния пункт, който директно подминавам. Остават само 5-6км до финала.
Финалните хълмчета ги бутам, по кратките въртя.
Някак неусетно се излиза от гората и се оказвам на познатия павиран път покрай Боянската църква. Виждам двама полиция, казвам “ОЖИВЯХ” и им се усмихвам като малко дете. От тук до финала е само бясно спускане, а колоездачи около мен не са останали. Или те са ме задминали, или аз тях.
Стигам до светофара, който ме хваща и трябва да чакам сигурно минута-две. Пулсът се вдига. Пресичам културно пешеходната с бутане, но, вече в София, типично водачка на МПС прави опит за предумишлено убийство. Типично за живота на колоездач в София, свикнал съм. Поне изглеждаше притеснена, надявам се не само заради полицаите, които бяха на метър от мен.
Качвам се на велоалеята и бясно спускане до финала.
Пресичам.
Е, с колело трябва да махнеш каската, за да ти сложат медала. Момчето на финалната арка усмихнато ми казва “Еее, закова го точно на и 30”.
Единадесет часа и тридесет минути.
Ха! Е това е удоволствие. Нагъвам един сандвич, изхвърлям боклуците, натикани по джобовете, допълвам водата по навик и търся с очи дали имам познати.
Не виждам никой, затова се насочвам към местата за снимки – хем да си почина, хем ако някой дойде ще мине покрай мен.
Сещам се, че и аз имам телефон!
Ето го и геройски оцелялото клело (някъде по пътя е изпаднала помпата, но други щети не забелязах)
Помолих и един човек да ме снима, за да излезе нещо що-годе човешко за спомен:
Сядам до сцената за снимки и почвам да мисля: още имам адреналин в системата, ще стигнат силите да се прибера с колелото и да го измия; няма да чакам повече от 10 мин и да сядам, за да не стане беля. За мой късмет, Жако се появява след малко и правим обща снимка:
Той остава тук да събере сили, а аз потеглям. Стигнах до вкъщи с лежерно темпо. Измих колелото и силите стигнаха само за къпане, след което легнах. Е, сега вече нямам адреналин и се усеща цялата умора.
Ето и времената ми по пунктовете:
Разбрах, че брат ми е завършил около час след мен. Тео два. Доста зор е видял, но няма щети по него или колелото. Оказа се, че и един приятел, който не смятах, че сериозно ще се пусне по състезанието, се е опитал, но май на Брезите/Плана са го прокарали по асфалтовия път, та е съкратил доста време и усилия.
Много съм доволен. Не виждам смисъл повече да го правя пеша, имайки предвид колко по-лесно е с колело. А с колело исках да се запиша за следващата година още като говорихме с Жако на финала. Тичане само и единствено ако съм тренирал доста сериозно. И с ходене мога да го довърша, както си доказах 2021, но не си заслужава.
Важното е, че се зараждат дори по-пъклени идеи в главата ми. Само няколко часа по-рано поръчах своя пакет за Дунав Ултра. Животът може да бъде приключение, а това колело си плаче да бъде карано!