Month: June 2024

Днес, освен, че беше моят рожден ден, щеше да бъде и най-тежкият от прехода. Беше се насъбрала умора от предните дни, а изкачването през деня щеше да бъде по-сериозно дори от вчера. Първото беше изкачването на скалата, до която се
намира смият Никопол, а към края на деня ме очакваше прословутото изкачване между Ценово и главния път Бяла-Русе.

Но, нека започнем от началото. Събиране на дрехи, подготвяне на багажа, снимка с красивата чешма Елия:

Пътят е добър, но измореното ми тяло едвам изкачва скалата, водеща до с. Въбел. Тъжно, но това село изглежда в по-добро състояние от Никопол. Кратка почивка, снимка и продължавам напред:

Още няма 9, а температурата започва да се покачва. Няма да е лесно. Дори с памперс, дупето вече протестира, че толкова дни го мъча да седи на седалка. Търси ми сметка защо съм напълнял толкова много. При продължително каране по
асфалт, особено с доста изкачване, всякакви части от тялото изтръпват. Ръце, пръстите, които натискат педалите, най-милото. Това налага чести почивки, за да може пътуването да бъде приятно, а не мъчение.

Ето още една снимка от същото село:

След голямото качване, следва и спускане, което предполага голяма скорост. Знаех какво ме очаква и не исках да губя време. С изключение на станалите вече задължителни кратки почивки в центъра на селата, не снимах. Преминава
се през селата Любеново, Лозица, Бяла вода и Деков. Във село Деков завивам на север към Белене.

Станалото задължително объркване на посоката (вече нямах удобен начин да гледам телефона докато карам и се опитвах да запаметя какво ме очаква, но .. става грешки). Бях сметнал, че околовръстното е по-късно, отколкото е, но бързо се оправих. Виждат се старите места, където е имало полиция.
Дали от КАТ, или да регулират влизането и излизането от града в близост до лагера, не знам.

Важното е, че в града има магазини. Магазините означават храна, вода и – станалият абсолютно задължителен – айран!

Запасен и щастлив се насочвам към основната цел в Белене за този ден (лагера ще го посетя друг път) – древната крепост/римска митница Димум. Намира се на брега на Дунав, до самият крайречен парк.

Часът вече е 10, а Дидо го очаква още доста, та се качвам на колелото и потеглям към Свищов. Пътят излиза през околовръстното и минава покрай АЕЦ Белене. Бих снимал, но е забранено. От ляво ви се пада централата. Пространството е огромно; пълно е с изоставени сгради. От дясно се намират
земеделски култури, предимно слънчоглед. Явно сега е сезонът им, защото има доста слънчогледови семки до пътя. След края на АЕЦ-а има кръстовище. Можете да поемете на север по черни пътища, но Дидо тоя танц го е играл. Хващам хубавия асфалтов път на юг, който по-късно се присъединява към
главния път, водещ до Свищов. Малко, след като се включите към него има не малка ЖП гара към с. Ореш. Реално не се навлиза в самото село; минава се по допирателна покрай него.

При входа на града, точно срещу индустриална сграда (може би свързана с логистика – имаше доста камиони) има чешма с добър дебит – и – в тази августовска жега – студена, сладка, прекрасна вода. Спирам да утоля жаждата, да напълня бидоните и да поразтегна мускулите. Не знам за какво са ме взели, но местни шофьори, минавайки покрай мен, ми свириха с клаксона на колата. Здраве да е!

Свищов започва с индустриалната си зона, а основният път води към реката. Моята цел е центъра на града, към който има леко изкачване. Центърът е жив, има доста хора и туристи. Някъде на основния площад има красива часовникова кула:

Много ми се искаше да стигна до музея на Алеко, но беше затворен. Нямах време да чакам. Снимка за спомен.

Връщам се към центъра, обядвам и потеглям по мъките. Жегата ставаше все по-голяма, а най-трудното тепърва предстоеше. На изхода от Свищов има пищни вили. Пътят е красив и има дървета отстрани. За мое огромно азочарование,
разбирам чак сега, че тук има поредните останки от римски лагер Нове. Ако го бях видял на картата, сигурно щях да предвидя повече време за Свищов. Е, човек не може да има всичко.

След пропуснатата възможност, въртя към с. Вардим. Спирам до магазина, за да заредя с айран и продължавам към Новград. Хаха! Чел съм поредицата на Анджей Сапковски – Вещер. Много приятна поредица, ако харесвате сложни вселени и фентъзи. Философ-убиец на чудовища, който не убива чудовища, а по-скоро се сприятелява с тях, дори с вампир. Не може да има деца, влюбва се в магьосница, която също не може да зачене, но в крайна сметка отглеждат детето на съдбата… Авторът си го бива, а играта – също. Не помня дали Новгород беше
част от книгите, но присъства в третата игра от поредицата, направена като продължение на историята от книгите.

Пътят ми минава само по допирателна до града – жалко. Щях да се усмихвам повече. Точно около табелата се завива в ляво и за пръв път за деня пресичам Янтра. За мое съжаление, някъде тук тялото ми решава, че е имало достатъчно. Почти пълен колапс. Почвам да почивам все повече и повече, както и да нагъвам сладки. От опит знам това състояние, както и, че тялото ми може да премине през него. Стига да има къде да се скрия от слънцето, да си почина за 20тина минути.

Е, сянка няма, водата привършва, жегата е убийствена, но някак успявам да въртя напред в унес. Спомням си същото преживяване след прохода на Републиката и по-късно преди Котел. В такива моменти човек трябва много добре да познава
тялото си. Опасността от колабиране е истинска, а ако няма хора наоколо (както беше случая с мен), нещата могат много сериозно да загрубеят.

Аз имам късмет с това, че покрай Ком-Емине успях да се науча да слушам тялото си. Почнах да вкарвам доста Mars-чета, да пия огромно количество вода, да се движа адски бавно, да си следя пулса и да гледам да намаля усилието. За пореден път благослових късмета си, че съм с планинско колело. То има доста скорости за изкачване, а тук използвах най-ниските за движение по равно. Може да не звучи интуитивно, но при движение се създава ветрец, който помага на тялото малко да живне и реално поне моето тяло изпитва по-малко усилие да карам на ниски скорости, отколкото да бутам колелото.

В това състояние достигам село Кривна. Спирам да си почина под дърво, но вода почти няма заради тази жега. В началото на селото трябва да има чешма, но когато стигнах до нея, вода нямаше. Там някъде срещнах една баба. В това обезлюдено село да срещнеш човек беше приятно. Осведоми ме, че към
центъра на селото имало работеща чешма, нямало как да я пропусна. Благодарих ѝ, пожелах ѝ приятен ден и останах още малко да почина.

В това село е един от най-големите въжени мостове в България. Спускането надолу до р. Янтра беше бавно, защото минаваше по черен път, но не ми пукаше много-много, бях прекалено изморен, за да се притеснявам от спукани гуми, а
и носих 4 резервни в раницата. В най-лошия случай, изхвърлям 2, махам бодлите от външните и само помпам. Както и да е, малко преди моста, чужденец си е купил къща в това село и си я е спретнал приказно. Точно преди моста има малко паркче, където явно местните си правят скара. Самият мост е доста красив, а Янтра изглежда огромна.

Връщам се към колелото до спретната къща и обратно по главната улица. Всяко леко изкачване ми се струва края на света. По някакъв начин стигам до центъра на селото, където до кметството са се наредили местните. Дядо и баба гледат внуче и местните са щастливи от това, че се чува детски глас. Аз също съм щастлив, има работеща чешма. Не видях магазин в селото, може и да има.

Оплисквам се с вода, пия до насита, пълня бидоните, наслаждавам се на момента. Не помня какво се случи и защо го направих, но малко след селото, след края на изкачването, обърнах колелото и го разгледах. Най-накрая разбрах защо
Cross-чето е издавало жални звуци. Не съм бил поставил правилно едната гума; двете пружини са били от едната страна. Ето откъде са идвали и проблемите с превключванията на скоростите! Щастлив от случайността, вече всичко е наред. Сглобявам всичко както си му е реда и продължавам напред.

Някъде към края на селото, преди да оправя колелото, срещнах и бабата, която ми обясни къде да намеря вода. Хаха, пошегува се малко бабата за това в каква форма съм и как била ходила по-бързо от мен, човека с колело. Жива и здрава да си бабо, накара ме да се усмихна в труден за мен момент!

Пътят е тесен, с остри завои, изкачвания и слизания. Спусканията бяха истинска радост; завоите носеха необходимото количество адреналин, изкачванията бяха
предвидимо трудни, но този пресечен терени прелестната природа около мен ме накара да живна. Стигнах Белцов и в центъра на селото седнах да почина и хапна. Тук засякох дядо и си поговорихме. Обясних му какво съм тръгнал да правя, къде
живея, какво работя, колко е красива местността, колко голяма изглежда Янтра. Човекът се оказа бивш ТИР-аджия, вече пенсионер. Обиколил света, доста начетен. Разговорихме се за различните култури, за привичките на различните народи. Похвалих много въжения мост от предното село, Кривина. Дядото сподели, че той навремето е свързвал селото с Новград, но от години не се бил ползвал. Също,
Янтра е широка, но много плитка. Ако съм влезнал в реката, нямало да ми стигне до кръста; по-пълноводна стигала до 70см. Валяло все по-малко и реката няма вода. Много приятен спомен, а и тялото ми се възстанови от почивката. Вече не
бях пред колапс, а просто бях доста изморен.

По живо, по здраво, и аз поемам по своя път, а дядото остава под сенките на дърветата в центъра на Белцов. На изхода от селото пътят става по-широка и хубав, с леко изкачване, а аз за пореден път пресичам Янтра. Наистина не мога
да различа, че е толкова плитка.

След Белцов стигам до Ценово, където най-сетне има магазин. Провизиите намаляват, а следва най-трудното от деня – изкачването до влизането в главния път Бяла-Русе за кратко. В магазина изпивам поредните няколко айрана и солетите, които изглеждаха, че имат най-много сол. След толкова пот имам отчайваща нужда от натрий в тялото си, за да мога да задържам някаква вода. Пореден урок, този път научен от Витоша 100.

В магазина ми става тъжно. Селото е доста бедно, а вътре пазарува циганин. Човекът е млад, може би 20те, но… поръчката му ме учудва. Не помня какво взе за ядене, но взе и ЕДНА КАПСУЛА прах за пране. Не може да си позволи дори
най-малката разфасовка. По-тъжното беше, че магазинерката дори не се учуди. Имаше готова цена. За сметка на това, в магазина имаше климатик. Големите драми в живота на малкия човек.

Е, аз имам свой живот и проблеми. Излизам от магазина и почвам да катеря. 200м звучат малко, но.. наклонът си е стабилен. На всеки има-няма 100тина метра има отбивка. Явно пътят е правен старите коли, които прегряват повече от мен. Е, дупето страдаше, но, странно, сили имах. Само ме беше страх да не прекаля, та си почивах от време на време. За пръв път слязох да бутам за кратко. Оказа се излишно, по-лесно е да се върти, но все пак разнообразието помагаше. Най-лошото беше, че нямаше и едно дърво. Да, вече навлизах към края на деня, но жегата отказваше се замени с прохладно време.

След като свърши изкачването, следва кратко спускане, благословени да се боговете на колелетата, след което, малко преди село Обретеник има леко изкачване. Леко-леко, ама на мен и отне време да го изкача. Сигурно защото съм бил изморен не съм снимал, но ако помня правилно, на входа на селото имаше
нещо подобно на вятърна мелница. Или съм си въобразявал.
(След справка с Google Stret View, било е водна кула).

На края на селото има магазин, който обслужва колите и ТИР-овете по пътя Бяла-Русе. Разбира се, спрях там, изпих задължителните айрани на екс. Магазинерката онемя. Това щяло да доведе до стомашни проблеми. Мила жена,
но не ми повярва, че това го правя от няколко дена насам и нищо лошо не се е случило досега. То и до края на пътешествието нищо не стана. Вече беше почнало
да намалява слънчевата светлина, а и излизах на главен път, та включих задните светлини в режим мигане.

Включих се в главния път и… О, Боже! Аз такава скорост съм развивал само по надолнища! Ахахах! Това била разликата между някакви малки пътища и главен. Тук дори и на изкачване хвърча с над 30км/ч. Настилката е перфектна, изкачванията и слизанията са с много лек наклон, завоите също имат наклон,
който помага да ги вземаш с висока скорост. Не знам защо другите хора, минавали през маршрута, считат този участък за опасен. Аз съм свикал да карам в София, където ежедневно се опитват да ти видят сметката. Тук шофьорите ме задминаваха с много добро разстояние и всички се държаха много добре на пътя.

За съжаление, всяко щастие си има своя край. След два-три км аз завих на дясно към Две Могили. Кратко спускане, последвано от изкачване. Наблизо се отглеждат животни и трябва да изчакам едно стадо да пресече улицата близко до началото на
града.

Трябва да намеря място за спане, защото този град е предвидената от мен последна дестинация за деня. На теория в съседните села има места за спане – според пътеписа – но в Google Maps забелязвам къща за гости. Не помня разговора,
нито дали жената беше оставила телефон, но за това по-късно. Решавам да видя дали ще сваря къщата-музей на Филип Тотю.

Града има жп гара, а централата улица е учудващо широка. Малко след училището по главната улица се завива на ляво по другата голяма улица, където е паметника/гробът на Филип Тотю.

По спомен там е една триъгълна градина, като в единия край има параклис. Къщата е близо, но вече е 19ч и е затворена.

Докато се чудя дали мога да намеря човек, който да ми каже дали утре сутринта ще работи, един човек от своя стар volkswagen ме заговаря. В къщата ли съм искал да вляза – да, Е, човекът се бил прибрал у тях, но му бил съсед и можел
да ми покаже къде живее. Отивам на оказаното място. Къща има. Сладки котенца в двора – също. Хора в двора зад къщата – също. Викам, звъня, но никой не ми обръща внимание. След 5-10мин се отказвам. Явно хората искат да си починат
и не им се занимава с непознати.

Е, добре, време е да пробвам късмета си. На картата, мястото е обозначено като Къща за гости “Еделвайс”. Отивам там, посреща ме малко кученце и двама мъже на двора. Питам ги: това ли е мястото, което търся? Да, това, но собственичката е някъде вътре, да вляза да я попитам. Влизам вътре, след малко се засичаме.

– Имате ли свободно място?

– Амииии, не точно.

– Вижте, ще ми направите голяма услуга ако не трябва да въртя още 5-10км до с Иваново.

– Добре, но стаята не е оправена. Там беше една френска двойка и още не съм разтребила.

– Няма проблем, на мен ми трябва само място за спане.

– Изчакайте ме, ще ви дам чаршафи и кърпа, но съм стара и няма да мога да ги сложа сама.

– Благодаря ви много!

Жената действително е доста възрастна, получила е удар няколко пъти и част от тялото ѝ е парализирана. Не предлага храна, но и нямам нужда от такава – на идване видях заведение. Запознава ме с кучето си и почва да разказва историята
ти си. И тя се занимавала с туризъм, като млада участвала в разкритието на близки пещерни комплекси в местността, но вече е твърде стара и не може да се занимава с това. Имала бизнес в София навремето, но го оставила на сина си.
Попита ме как съм успял да намеря къщата ѝ за гости. От интернет, през Google Maps. Правя Дунав Ултра, с колело съм, от Никопол тръгнах днес. Ааа, ами че то двойката французи също били карали колело. Хм, зачудих се дали не са били чужденците, с които на няколко пъти се разминахме в и след Оряхово?

След като си поприказвахме, отидох си до стаята, изкъпах се, изпрах си дрехите и излязох да ям. Попитах бабата дали ще е ок да се прибера към 22, за да не бързам. Да, нямало проблем, то кучето веднъж като ме помирисало, нямало да лае.

Вече е тъмно и осветлението не е най-доброто, но по основните улици го има. На няколко преки е заведението, което бях видял с колелото идвайки насам. Бумти чалга, но извън моят щастлив балон, това е музиката, която народа слуша.
Стискам зъби, няма да оставя това да ми развали настроението. Имаше разочарования днес, не можах да видя някои от нещата, които си бях замислил да видя, но все пак бях успял. А и днес беше рожденият ми ден. По изключение
си позволих една бира и вместо торта хапнах мелба. Местните посетители бяха колоритни, но ще си спестя описанието. Явно всяко населено място, всяко средище
на хора, си има своите тертипи и хората си влизат в роли. Хапнал и поотпочинал си плащам сметката и се запътвам към леглото.

Не знам защо не го снимах. Едвам не се засмях! Оградата беше затворена. Е, какво пък толкова, кой като дете не се е катерил по дървета? Да, има шипове отгоре, но пък и аз не съм на 5, мога да се пазя. Прескачам оградата, а кучето, действително, вече ми беше приятел и звук не издаде. Жалко, че не бях запазил
нещо от ресторанта, за да му го дам. Поне ключът към стаята ми работи. Прибирам се и лягам. Заслужена почивка.

Равносметка за деня:
133.28км, 12:09:10ч, 11км/ч средна скорост, 1 150м общо изкачване.

Събуждам се рано, оправям дрехите и съм на улицата към 7:20ч. Пътят вече съм го минавал. Минава покрай атомната електроцентрала, където е забранено да се снима. Има голямо движение натам, явно доста хора работят там. Минавам през
с. Хърлец, стигам до бензиностанцията, където бедствах в село Гложене и с огромно облекчение я преминавам. Обещал съм си, че няма да карам повече по черен път, само по асфалт. Наблюдавам пътя внимателно, за да не мина през
проклетите бабини зъби.

Пътят продължава през с. Мизия. Преди няколко години, тук беше станало голямо наводнение. Къщите изглеждаха възстановени, но още има следи по тях и се вижда
докъде е била стигнала водата. Горките хорица. Моите драми с колелото са нищо, в сравнение с това, което местните са преживяли.

След моста се завива наляво и се излиза на път, който води обратно към Дунав по река Огоста. Пътят е от любимите ми – големи дървета от двете страни, относително слабо движение по него. Разкош. Почна да вали дъжд, който се
превърна в градушка. Е, язе моем плувам! Сложих ветровката и продължих да се наслаждавам на карането. Поне засега няма да прегрея! На входа на Оряхово има бензиностанция. Навигацията ми показва, че местната забележителност е мноооого
близо, някъде до мен едва ли, но не я виждам. Ха ха! Дидо след една година: ние живеем в свят с три измерения. Крепостта Камъка в действителност се намира до бензиностанцията, но е нагоре!

Снимка за спомен от бензиностанцията, зареждане с вода и храна и почвам да въртя нагоре към крепостта по малки улички. Язе упорито магаре, моем въртим нагоре, ама по туристическата пътека се виждат растения и е обрасла. Парен каша духа! Спирам, преглеждам Google Maps, избирам различен път. Въртя, бъркам се, повтарям, потретвам, та накрая, на май 3тото минаване покрай една къща, оставям колелото и тръгвам пеш. Пътеката е туристическа – не, че не може да се мине с колело, но язе вече съм параноик към всичко зелено. На черен път само в познати места, дето ги няма тези проклети бабини зъби!

Както и да е, пътят минава покрай една малка рекичка, след стръмно изкачване пак се стига до цивилизация и задължителното злобно куче. Ти ще ме уплашиш мен,
героят от 20+ лепенки? Какво повече можеш да ми направиш от това, което сам си причинявам!!! Още 100тина метра и се излиза на добре асфалтирана улица с добър наклон. Взема се посоката на дясно. Докато вървите, от дясната страна
ще видите скала с много малки дупки по нея и неща, които приличат на пещери.

Доста интересно. Това част от крепостта ли е? Направено от човек или естествено оформила се пещера? Когато се качих, предположих, че не е част от крепостта, защото тя е доста малка. За конкретната дупка/пещера не успях да
намеря отговор.

Съвсем скоро има бариера, равно поле и стълбички до крепостта.

За съжаление, само това е останало от нея. Строена и разрушавана няколко пъти. Близко до остатъците от крепостта се намира изоставена постройка, от която се
открива изключително красива гледка към Дунава
(не, бензиностанцията не се вижда).

Майка ми е историчка и когато бяхме малки с брат ми, тя ни разказваше части от българската история вместо приказки, което обяснява и интересът ми към такива исторически постройки. Тъй като Дунав е била северна граница на римската
империя за период от време, по поречието на реката, особено близко до вливащи се реки, древните римляни са строили укрепления. През цялото пътешествие щях да се спирам около тях, а и не малко крайдунавски градове имат останки поне от
основите на такива. За мое огромно съжаление, голямата част от тях са били разрушени преди векове, ако не и хилядолетия, та почти нищо не е останало за нас, за да му се наслаждаваме.

След тази прекрасна гледка се връщам към колелото обратно през малката пътечка. До къщата преди мостчето, където преди ме лая куче, сега имаше малко котенце. Не помня дали ми позволи да го погаля, но съм сигурен, че съм се опитал!
Защо малкото сладурче е решило да седи в пепелта, само то си знае. Може би и котките си имат приказки?

Когато се добрах до колелото, дядото от къщата, до която бях допрял Cross-a, ме заговори. Попита ме дали съм се объркал и дали с навигация съм дошъл до тук. Да, така е! Е, оказа се, че от тук, през тази малка и тясна уличка, и ТИР-ове
са се заблуждавали! Ахаххаха! Не само аз имам проблем с намирането на пътя! По живо, по здраво, тръгвам към центъра, където срещам симпатична двойка чужденци, които са тръгнали да обикалят из България. На теория, подобно на
Е3 (Ком-Емине), има международен вело-маршрут по р. Дунав. Аз бях гледал достатъчно филмчета (най-вече поредицата на Пламен Петков), за да не си правя илюзии, че мога да мина по него. Напълно, брутално, изоставен. Който е минавал
през ада на Риш – той знае за какво говоря. Ако не и по-зле. Всичко това беше само в моята глава. Не знам защо не ги заговорих. Може да съм бил вглъбен. Може да е заради лекото изкачване след центъра на изхода от Оряхово. Леко-леко, но явно съм се бил зомбирал, концентрирал се върху изкачването му. Нещо ми се върти, че се разминавахме по пътя няколко пъти този ден – когато спирам да почине четирибуквието или да пия вода.

След леките изкачвания към края на Оряхово и малко след него следва едно много приятно спускане. Който не се е спускал след изкачване, той не знае какво е удоволствието! Точно някъде из завоите на спускане и така необходимата за този ден скорост се влиза в с. Лесковец. Пламен Петков направи едно хубаво филмче с преход около местността, което силно препоръчвам. Аз презаредих бутилките с вода, хапнах, и тръгнах да
оправям един проблем, който се беше появил с колелото.

Бях си купил стойка за телефона, която ми позволява да го закача за кормилото и да използвам навигация доста удобно. За съжаление, гумичките, които го държат, се оказаха неспособни да се оправят с тъжно големите телефони, които се правят
последните години, в комбинация със спускания по павирани улици. Имах намерение да стегна винтчетата, но някак успях да изпусна едното винтче в канала. Загубих доста време да бъркам с пръсти из мъхчета и какво ли не, но не успях да го намеря. Е, явно телефонът ще седи в джоба. Може би сега,
когато по-лесно мога да го извадя, ще снимам повече? Да видим.

Забелязах и годината, когато е построена чешмата. Много мракобесен период от българската история. Култ към личността, гонения, масови гробове, масово изтребление на интелигенцията. Дано никога не се връщат!

Качвам се отново и лекият, приятен път ме откарва до с. Остров. Има магазин и пристанище. Правя задължителната снимка на пристанището и сядам да обядвам, че вече е почти 12. За мое щастие, на сами пристанището има две заведения.
Избирам си по-близкото, поръчвам това, което ще стане класика: салата, кебапчета и ПКС. Докато почивам, дочувам разговора на месните хора. Жената от заведението явно готви и за събития. Май ставаше дума за помен,
та обсъждаха необходимите поличби. И той, като мен, не знаеше какво трябва да се прави в такива случаи. Е, явно има кого да попита. Но така е на село, хората се познават и си помагат. Свикал в големия град, това ми се струва
доста приятен начин да живееш. Село не съм имал – нито Ямбол, нито Русе могат да се нарекат такива, та цялото ми детство е преминало в градове и ми е любопитно да видя колко различен е животът на село.

Стига философски разсъждения. Поне за изречение-две. След обилното ядене се подготвям психически за най-голямото изкачване през деня. Втората част от селото се намира на по-високо. 200м изкачване с колело не е нищо особено, но
тук се взема за доста малко разстояние. За пореден път се радвам, че съм с планинско колело. Скорости за изкачване – колкото ти душа иска. Въртя си, пека се на слънце, а нейде из някоя уличка излизат същите дечица, които се състезаваха с Мартин Стефанов едно от неговите видеа за същото приключение! Ахахаха! Аз си се хиля като идиот, те децата не разбират защо ми е толкова весело, че ги виждам. Дали и с мен ще се състезават? Е, аз си пестя силите, че 150км са си 150км, та си поддържам що-годе постоянен сърцетуп. Ами да,
малките сладури почват да въртят и хвърлят всичките си силички за няма и 100тина метра. Това е ентусиазъм! Разбира се, те не са минали през пубертета и нямат силите и издръжливостта на един мъж, дори с тялото на Дядо Коледа.
Шегувам се с тях и им пожелавам приятен ден.

Малко след селото изкачването приключва и ускорявам. Стигам до Крушовене и малко ме е яд, че не спах тук миналата вечер. Май това беше селото с училище-хотел? Не помня, но и не спирам за дълго, освен да снимам самолет в центъра на селото.

Е, никога не съм казвал, че мога да снимам. Ако някога някой се чудил как изглежда един мой пръст, сниман извън фокус от близо… ето, увековечено.

Много близо до самолета има и доста красив фонтан, като и напълно изоставена детска площадка.

Продължавам към разклона за село Гиген, което също предоставя възможност за преспиване. Поема се надясно, но самият разклон е доста красив.

Преди да стигна село Гиген, пресичам Искър. Мисля, че не могат да пътуват кораби по него, но е доста широк (от местни хора следващия ден щях да разбера повече).

Така и не се научих да се снимам с предната камера!

Колкото и да е красиво, най-големите ми очаквания бяха за село Гиген и Улпия Ескус, остатъците на римска крепост, за която бях чел, че е останало повече. Приятно изненадан съм, че има добри знаци за стигане до крепостта. Селото е адски западнало. Пълно с магазини, които не работят. Има хора, които живеят, но май предимно като вила, а не постоянно обитаване. На края на пътеката асфалтът свърша и Дидо, добре препатил, оставя колелото на твърдата настилка и продължава пеша. На самия вход има благословена чешма.
О, сладка вода!

Останките от крепостта действително са повече от всичко останало по Дунава, с изключение на Баба Вида. Ще оставя снимките да говорят сами за себе си.

Разкопките още се извършват и из шубраците могат да се видят неразкопани части. Последната снимка е на моето мило, изстрадало превозно средство. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да тръгвам. Прекарах не малко време тук.
Последна глътка от студената водичка и обратно на път.

След разкопките хванах алтернативния, по-заобикалящ път, който държи близо до река Дунав. Той е равен, бързо се кара през него, няма никакъв трафик, и минава през повече села, т.е. има храна и вода.

България е воювала доста в края на 19ти и началото на 20ти век – война със Сърбия след Съединението, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Много жертви сме дали и почти всяко село в България има паметници, които се
опитват да окажат вечна признателност към загиналите за нашето Отечество. Някои от тях, за съжаление, са осквернени от комунистите с техните загинали партизани, все едно е същото да защитаваш българските земи и това да избиваш българи, да извършваш атентати срещу собствената си държава под ръководството
на чужда сила. Родоотстъпници винаги е имало и винаги ще има, не само в нашата държава. Това, което е тъжно, е образователната система, която лъже поколения
български деца за тяхната собствена история, величаейки една поробителка, избила българската интелигенция. А дори не е тайна. Уж се гордеем с достойни българи като Димитър Пешев,а чуждопоклонниците го осъждат на смърт в т.нар. народен съд. Да, не е убит, но тези предатели се гаврят с редица достойни българи. А първият чужд диктатор, убиецът Георги Димитров, дори не е български граждани и не може да говори български и праща нареждания от Москва кой да
бъде убит.

Както и да е, запалих се от спомените за по-нататъчни паметници.

Минава се през село Загражден, с. Дъбован и алтернативния маршрут се слива с “нормалния” при с. Гулянци.

Остават само 24км до крайната цел за деня. Ако сте пътували из България, сигурно сте забелязали, че табелите в центъра или на входа към населените места много си приличат.

Селата минават едно след друго и достигам Сомовит. Според пътеписа, тук е последното изкачване за деня, както и много красива гледа към Дунав към края на селото (напречно на пътя за Никопол), в близост до ветрогенератор.
Е, гледката не разочарова!

Вече е 18ч, аз съм понавъртял километри и съм почнал да се изморявам. От снимката си припомням, че и тук оставих колелото по-далеч от черните пътища. Държа да отбележа много вкусните джанки по пътя към това прекрасно местенце!
То и изкачването на излизането от селото не разочарова, де, но пък за сметка на това спускането и истинско удоволствие. Вече съм много близо до Никопол. След с. Черковица се излиза на по-главен път, а близо до началото на града и натовареността се увеличава.

Селището от румънска страна срещу Никопол явно е туристическо, защото имаше доста хора със скутери, които се наслаждаваха на топлото лятно време.

Както повечето малки градчета, градът има няколко основни артерии. Като типичен крайдунавски град, има приятен парк до реката, но Дидо вече е изморен и не снима. Гледката, когато навлизате към града, е една от най-хубавите досега.
Градът се намира до скала и той изглежда приятно сгушен до нея. През една от централните улици минава река.

Със сетни сили стигам до хотела от пътеписа. Оставям колелото, качвам се до стаята, пера, къпя се и слизам долу да вечерям. Нямам сили за повече. Хотелът навремето е бил луксозен и е с голям капацитет, но е западнал и не е добре поддържан. За моите цели – перфектен. От хотелиера, който е и ресторантьор, разбирам, че има и друга група от колоездачи, които се задават. Така и не ги видях – само техните колелета когато потеглях сутринта.

Обобщение за деня: спукани гуми: 0. За пръв път от началото.
Две стари крепости, доста селца, красиви гледки. 150.96 км за 11:42:05ч, 12.9 км/ч средна скорост и за пръв път около 1км общо изкачване.

Вторият ден трябваше да стигна до село Крушовене (май) и да спя в уникалното училище, в което е спал и Мартин Стефанов. Да, но не! Не си бях научил урока от първия ден. Точно предната вечер бях говорил с баща си по телефона и той ме попита: е, ти сигурно си си взел няколко гуми, за да е по-лесно. Аз: “е, кой луд ще ти мъкне няколко гуми, имам си лепенки, малко ли килограми нося на гърба?”. Еххх, ако можех да върна времето назад! Е, днес щях да разбера отговора на въпроса: а какво става ако лепилото и 12те лепенки ти свършат… за един ден?

Както и да е, зареден, отпочинал и щастлив, аз поемам към морето. Отново, но не по билото на Стара планина, а по асфалт с колело. Вече съм си доказал, че 150км не са нищо особено, най-вече като се има предвид, че загубих няколко
часа в аварии. Предвидените 100км средно от маршрута нямаше да ме изморят, както се притеснявах докато планирах.

На излизане от града си има кратко изкачване – част от което по павета, ако не ме лъже паметта. Не е нещо особено, но не е и за подценяване. Радвам се, че съм с планинско колело и има скорости за изкачване, та да не се изморя още в началото. Все пак ме очаква спане в незабравимо реставрирано (поне приличащо на) възрожденско училище!

След изкачването следва равен и лесен терен, който отвежда до село Ковачица. По маршрута, освен чешмичките, се учите да обичате и добре заредените магазинчета. Поради жегата се потя адски много, поради което обичам да разтоварвам със солена храна или напитки (солети, директно сол с вода – или –
любимото – айран!). Из пътеписа на Тито за Ком-Емине помня, че той зареждаше с Кола. Е, опитах, но за мен това нямаше същия ефект. За сметка на това прекалявах с айран.

Второто по-голямо изкачване за деня е около село Горни Цибър. Тъжно, но отново нищо не помня от него. Натиснах силно педалите и по хубавия главен път стигнах почти до Козлодуй. Спрях да се облекча и да почине малко дупето и видях две момичета, които пътуват с колело. Хм, не ги знам с какво темпо се движат, но може неочаквано, подобно на Ком-Емине, да имам компания за някои части от маршрута. Не ги проследих накъде са тръгнали; видях, че има кратък път до кораба Радецки и реших да го взема. Най-голямата грешка, която съм правил през живота си. Отново с мисълта, че язе съм с планинско колело и мога да газя навсякъде. Е, скоро щях да се запозная с проклятието, наречено “бабини зъби”. Това е пълзяща билка, която има адски много тръни, които минават през всичко и правят гумата на решето. Още блажено невеж, потеглих по прекия път. Започва като гранитни блокове през нивите, като след това пътят става черен, прираства
в туристическа пътека стръмно надолу през горичка, докато не се излезе на крайбрежната ивица. Там е и музеят кораб-реплика на Радецки. Оставям колелото до него и се качвам да разглеждам. Не е нещо особено, но имаше писмо от Ботев
до жена му, което ме докара до сълзи. Този човек е имал малка дъщеричка на няколко седмици… Боже, а сега има хора, които гласуват за партии, наричащи Ботев и Левски деца на въшльовци! Винаги е имало родоотстъпници, не е нещо
особено за нашето време. Имал бебенце, старите воеводи са се отказали, защото (с право) са смятали, че няма достатъчно пушки, нито време за обучение, а той не е искал да остави братята си. Поклон!

Не знам дали си личи на снимката, но това не е щастливото ми лице. На излизане от музея разбрах, че и двете гуми са спукани. Без работеща помпа се запътих пеш до най-близката бензиностанция или гумаджийница. За мой огромен късмет,
срещнах изключително сърцати хора относително близо до музея, по ул. Христо Ботев. Тук попаднах на невероятно добрите хора от автосервиз Елто. Когато ме видяха и се смилиха над мен. Първоначално исках само да използвам
помпата им за да намеря дупките по гумите и сам да си ги закърпя. Обърнах колелото, свалих гумите от него, почнах да вадя вътрешната от едната гума и единия човек си заряза работата и почна да ми помага. В следващия около час махахме тръни от външните гуми, шкурихме, лепихме, говорихме си. Тук пак имаше колоездачи, макар и да ме имаха за малко луд,
че съм се решил на токова дълъг маршрут.

Оказа се, че има толкова много тръни по гумите, че всичките ми лепенки свършиха (както и лепилото), а като напомпахме едната гума, тя направо се спука. Имах една резервна, но трябваха още лепенки и лепило за другата. От пътеписа
знаех, че има вело-магазин в града. Обадих се по телефона, лоша новина – човекът не работи, но баща му е там; той не бил разбирал много, но можел да ми помогне най-вероятно. Супер, питах хората от сервиза какво такси могат да ми
поръчат. Дори не ме оставиха да се доизкажа, единият майстор направо каза, че ще ме закара до там и обратно, ако се наложи. Натоварихме колата и към сервиза. Там вземам още лепенки и помпа, която не съм толкова тъп, че да не
мога да ползвам.

О, глупави Диляне! Поредната грешка за този ден – не си взех една кофа с резервни гуми…. защо да продължавам да кърпя гума с над 10 кръпки? Колко време, колко нерви щях да спестя, ако просто бях изхвърлил тази гума и бях сложил нова…. Както и да е, нови лепенки, ново лепило и обратно към сервиза. Там оправяме гумата. Не помня, Боже, колко кръпки имаше
това изстрадало изделие.

Благодарих, прегръщах, исках да им дам пари, но хората от сервиза твърдо отказваха и отказваха! Викат: само казвай по една добра дума за нас. Ами… ето: едни от най-добрите хора, които съм срещал, бяха в сервиз Елто в град Козлодуй!

Вече беше станало следобед и въпреки всичко реших, че бих могъл да стигна до крайната точка за деня, та почнах да въртя педалите. Няма някаква сериозна денивелация, та доста бързо стигнах до село Хвърлец, а след това и до село Гложене. Малко след моста един ТИР ми премигна със светлини и ме обля
студена пот… пак съм спукал гума? Нима Франкенщайн не е оцелял? Е, наблизо има бензиностанция. Отивам там, сядам си до помпата за гуми и почвам да лепя. Дупката я намерих бързо, но поради някаква причина лепилото не хващаше и не хващаше. След около 20-30 мин борба сметнах, че май съм готов. Напомпах леко гумата, за да видя няма ли нещо друго… но тя се оформи опасно, точно като другата, която се спука в града. ААААААА, не! Тук се усещам, че покрай силното разочарование от дългото лепене на гуми съм забравил най-важното:
РЕЗЕРВНА ГУМА. О, Диляне, как може да си толкова зле… Е, всичко е лесно и очевидно когато гледаш назад. Когато емоциите са силни, всичко останало отстъпва.

Добре, няма да се предавам. Тая гума няма да я бъде. Влизам в бензиностанцията за пореден път, но не за храна и вода, а за да питам: има ли транспорт до Козлодуй или спане в селото? За спането, направо как не ми се изсмяха… За транспорт – нямало. Добре, мисли, мисли… Излизам навън, паркирала кола. Е, който не пита, той не печели. Питах го човека: може ли да ме закара до
Козлодуй, до еди-кой-си-адрес (магазина за колелета), па от там ще се оправям все някак си. В началото не се съгласи, но вече момичетата от бензиностанцията бяха почнали да се притесняват за мен. Едната се оказа, че познава шофьора,
та го помоли да ми помогне и човека склони. Ето, има добри хора и в с. Гложене – бензиностанция Косаня.

Качвам колелото, тръгваме за града. Пристигаме отново във веломагазина. Бащата на магазинера:

– Човек, какво се случва, не те ли видях по-рано?

– Да.. Гумите не издържаха…

И тъй, обяснявам набързо какво е положението. Не разбрах защо шофьорът държеше да влезе с мен в магазина и да ми бъде адвокат. Почна да се кара много грубо на стареца. Стана ми адски неудобно. Когато искаш някой да ти помогне
(работното време свършваше, а следващия ден магазина нямаше да работи). Сега трябваше да го играя психолог: да успокоя топката с шофьора, да се извиня на милия старец, да притъпя обидата от накърненото му самочувствие и да не
обиждам шофьора. Пфю, добре, че обичам да чета такива книги. Съвет, ако не сте попадали в такава ситуация. Искрено приемате всичка и всякаква вина, използвате предимно позитивни и добри думи към двете страни, поемата
инициативата в разговора, изтъквате своето невежество в света на колелетата, колко много оценявате едновременно помощта на магазинера и това, че шофьорът
иска да помогне и да се застъпи за вас (много е важно да сте искрени и да се стремите наистина да виждате възможно най-добрата интерпретация). Благият тон прави чудеса. След като потуших ситуацията, старият човек се оказа, че
всъщност разбира доста от колелета и направи ми смени гумата, без да приеме допълнителните пари, които му предложих. Взех 4 резервни гуми в допълнение на
тази, която беше сложена на колелото и си обещах, че няма да карам извън асфалт! Благодарих сърдечно на възрастния човек за доброто отношение и излязох от магазина. Колелото е ЗДРАВО, най-сетне.

Излязох от магазина и се обърнах към шофьора. Благодаря ви много, че ме закарахте до тук, спасихте ми пътешествието. Премълчах колко грозно се държа с дядото, въпреки, че още ми беше криво от случката. Разбира се, предложих му пари; след кратък ритуал на престорена скромност си оправих сметките и се разделихме.

Следващата мисия беше да си намеря хотел. E, Козлодуй е голям град. Първи, втори, трети хотел – нямат места. Уау. Е, това не го очаквах. И място за спане ли няма да си намеря? Както казваше преди години един youtuber: never give up, never surrender! В пътеводителя има няколко хотела,
почвам да звъна поред. Най-накрая намерих работещ: на телефона беше младо звучаща жена. Обяснява как да стигна до хотела, но нещо не я слушах, защото съм свалил Google Maps за offline навигация за северна България. Разчитах на приложението, вкарах името на хотела и хайде, въртя натам.

Проблем! Хотелът има два адреса. Обаждам се на дамата, аз отвън, тя също, не се виждам. Добре… казвам къде съм, на коя улица и тн. Тя: даааа, объркали сте се, този хотел е затворен, другият се намира на един-коя-си улица, чакам ви там. Ей, и с карта не мога да се ориентирам. След малко мотане и съм
пред хотел Сони, на съдбовната за мен ул Христо Ботев. Срещаме се с любезната хотелиерка, тя ме настанява,
показва ми къде да си оставя колелото и ме оставя сам в хотела.

Забелязах странни звуци от предната гума, направих клипче и го изпратих на приятел, който разбира от колелета. Не помня какво ми отговори, но сега, година по-късно, знам какво е било. Неправилно поставена гума, която се върти едва забележимо наляво-надясно и от време на време докосва и накладките.
Няколко дена по-късно осъзнах какво се е случило и го оправих. Ей, здрави ги правят тези Cross-ове. Браво на Монтана! Дори неандерталци като мен не могат да ги счупят!

Е, след цялата тази Одисея, колелото е живо, аз също, имам място за спане, но изоставам от плана. След бърз душ, пране и простиране, вземам пътеводителя и излизам да вечерям. Бях предвидил да карам по 100-120км на ден, но ето, че
този ден минах много по-малко, отколкото трябва. Докато хапвам, преглеждам местата за спане, преглеждам разстоянията и.. мисля. Явно нямам проблем да карам по 150км на ден. Добрееее, разстоянието до Никопол е горе-долу толкова. Смятам, мъдря, разпределям и съм доволен. Няколко дена каране малко повече, но ще се сместя в предвиденото време.

Обобщение за втория ден: 63.6км, 9ч общо време, 4 от които съм се движил и не съм лепил гуми, средна скорост – 9.2км/ч.

Имах запазено спане и се запътих направо към хотела. Учудващо, такситата не искаха да ми вземат парите до Брегово. Уау. Е, все тая, ще въртя до там и ще си имам по-дълго Дунав Ултра (накрая моето се оказа малко над 1000км). Храна, лягане, спане. Ранно ставане. Снимка на колелото, докато още е здраво:

Лицевата камера на телефона не работи, поради което авто-снимките са с предната. Не особено сполучливи:

Както и да е, с пълен стомах и заредена докрай вода, на 13ти август, към 6:30, почвам да въртя педалите. Към 8 достигам до Брегово. Все още не съм на началото на официалния маршрут. Кратка почивка и снимка:

Официалното начало на маршрута се води село Куделин. От Брегово до Куделин разстоянието е доста кратко – взема се за около 20мин:

Тук трябва и да отбележа каква всъщност е основната част на това вело-пътешествие, особено ако тръгнете сами – като мен. Има списък от точки, на които пожелателно се снимате. Има различни начини, от които може да се мине. По утъпкана пътека (т.е. асфалт) – или по дивото.

Сега, година по-късно, пиша по спомени. Гледам снимките и си припомням какво ми е било в главата. Не снимах много-много, защото просто исках да си почина. От работа, от ремонти, от ежедневието в София. Почти единствените снимки
са именно от точките от маршрута, където трябва да се снимаш на дадено място.

И така, следващото населено място по маршрута е село Връв, където трябва да се снимате до реката. Някога е имало пристанище, а самата снимка е на табела, която отбелязва 840тия километър:

В селото, по пътя към пристанището, има доста голяма улица, с остров между двете платна. Там има табела за вечната дружба между Куба и България. Като човек с много силно мнение против комунизма, реших да не снимам тази част от селото.
Нейде до знака се пада дере. Докато правих снимката, чух звук из храстите. Викам си: човек слязъл да се облекчи. Оказа се приятен човек. Поговорихме си с Димитър; беше доста впечатлен на това, което съм тръгнал да правя. Не знам защо
хората се подценяват толкова и се впечатляват от неща, които могат да направят доста по-добре от мен. Аз съм дебел и не съм във форма вече от няколко години.Както и да е, обещах му да пращам снимки. Дано намери отпуска и да направи
това пътешествие!

Продължавам напред. Ново Село изглежда доста спретнато. Много красив център с часовникова кула. Пълно с колелета, които местните ползват, за да се придвижват не само в селото, но и между съседните села. Центърът е доста
спретнат. И нещо доста важно за това пътешествие: вода!

За съжаление, в моето детство България беше адски бедна. Въпреки, че нашите въобще не бяха бедни, просто нямаше пари за много неща, а най-вече: пътуване. Поради което въобще не познавам България. Все съм имал някакви оправдания да не
пътувам: трябва да спестявам пари за обучение в чужбина, трябва да работя в своята компания, защото няма кой да ме замести, нямам пари, защото съм в труден период, прекалено зает, прекалено дебел, контузен… какво ли не.

По вдъхновение от Пламен Петков, реших, че мога да пътувам из България с колело. Е, следствие от всичко това, аз не познавам България. Ама въобще. От всички приказки из медиите, както и в интернет, бях останал с впечатление, че всички села в Северозапада са на полуразпад. Досега това, което виждах, беше доста смесено. Имаше изоставени села, но имаше и такива, които изглеждат доста спретнато. Това, което не очаквах, обаче, е къща за гости, която изглежда 10/10 – поне отвън. Малко към края на селото се открива приказна
гледка към Дунава, както и адски красива изба/къща за гости с много скъпи автомобили около нея. Е, къщата не я снимах – все пак съм тръгнал да карам покрай реката – та нея снимах. Някак не може да се предаде красотата през една снимка.

След като бях завършил Витоша 100 с колело, някак си бях повярвал, че мога всичко. Или по-точно: през всякакъв терен, пък ако ще и да бутам. Е, те краката могат, колелото също, но гумите – не. За тези мъки: по-късно. Именно с тези съждения бях решил да избирам приключенската пътека от пътеводителя, която ме прекарва през нивите. Да караш по асфалт дълги разстояния води до всякакви схващания, които предимно липсват при каране по черни пътища.

Моят път ме отвеждаше през село Флорентин и разклон към село Ясен. От първото нямам никакви спомени, второто беше адски изоставено и голяма част от къщите бяха изоставени. Като подготовка за приключението бях свалил Google Maps на
телефона за ползване без интернет връзка, както и картите на BGMountains чрез приложението Cartograph. Превключвайки между двете, успях да намеря пътя през нивите след село Ясен.

Ох, че кеф! Наистина е много приятно да се кара по черни пътища! Ето затова съм си взел планинско колело, а не шосейно! Черният път върви през нивите и въпреки,
че на картата се движа доста близо до Дунава, реката не винаги се вижда. Пътят отвежда до стара помпена станция преди село Гомотарци, откъдето отново става асфалтов. Станцията май още се ползва, защото имаше лаещо куче. Това,
разбира се, не ме спря да си набера малко сливи от пътя точно до портата. Малко стръмно слизане и след това изкачване, но си заслужаваше, дори само за вкусните плодчета. Почна да се стопля и май някъде тук се намазах със слънцезащитно масло. Поради жегата и не снимах. Самото село беше полу-изоставено и нямаше какво да се снима. От него се излиза на направо главен път и се следва река Дунав към селата Кошава, Кутово и Антимово. На последното не е особено лесно да се ориентира човек накъде е Дунав мост, но отново навигацията помогна. Стигнах максимално близо до реката и направих снимка за спомен:

Вече беше 11:37, но не бях гладен, а този ден бях решил да стигна до Лом. Сред задължителните снимки присъстваше Баба Вида, та настроих навигацията за там и почвам да въртя педалите. Отново минавам през моста, през който минах
сутринта, както и кръговото. Обаче нещо усещам, че задната гума не е наред. Покарах още малко, но погледнах надолу и се убедих, за мое нещастие, че още в самото начало съм спукал гума. Е, досега не бях сменял, нито лепил, гума, но бях гледал доста клипчета и уж имах всичко необходимо. Предната помпа за гуми беше изпаднала по време на Витоша 100, та сега имах нова… която не бях ползвал. Бутах колелото и стигнах до баба Вида, там се бях решил да лепя. Седнах на една скамейка, свалих гумата и почнах да търся спуканото, за да го залепя. Не виждам, а то вече като напълно спихнала, нямаше какво да слушам. Реших да припомпам леко и да слушам и пипам с пръсти. Грешка, голяяяяяяяма грешка да не пробвам помпата поне веднъж. Настискам, пухтя, но нещо не правя като хората и въздух вътре не влиза. Лошо няма, викам си, ще бутам до
най-близката бензиностанция и там ще се оправя. Ако намеря магазин, който работи, ще си взема и нова помпа. Снимка на нещастния Дидо и почвам да бутам няколко километра до най-близката бензиностанция:

За мое огромно щастие, относително близо срещнах един баща, който почистваше колата си. Видя ме, съжали ме, та ми помогна хем да залепя гумата, хем да извадя тръните, хем да напомпам. Не помня да сме си разменили имената, но до ще
го помня дълго с добро! След няколко часа мъки потеглям наново. Настроението беше доста скапано, та не правих снимки.

Излиза се откъм индустриалната зона и се кара по основния път Видин-Лом, който е доста натоварен. Малко след село Дунавци трябва да се завие на ляво, което става с доста търпение и чакане да се появи дупка в трафика и бързо
шмугване. Вече е лятна жега, аз се катеря нагоре и не знам какво да мисля. Дали да съм благодарен затова, че намерих помощ, или да ме е страх, че пак мога да спукам гума в нищото с помпа, която очевидно не мога да ползвам. На една отбивка гледам два чифта очи ме наблюдават. Дами, практикуващи най-старата професия. Нали уж слязох от главния път? Как да е, аз бера душа от жегата, те се опитват да не се смеят на бедстващия колоездач и така. Горките жени, каква
ли житейска история имат? Нямах сили да ги разпитвам и продължих напред. По някое време се появиха дървета и теренът се поизравни, а карането стана по-леко. Или някъде тук, или измежду близките селца, се появи… ВОДА!!!! Направена от местния ВЕЦ. Благослових ги тези мили хора, водата беше
поприключила, а дебитът беше доста голям.

В Цар Симеоново имаше беседка, на която седнах да обядвам.. Близо до мен, буквално отсреща ми, местните ползват плажа за печене на слънце и туризъм. След като хапнах се качих на колелото и почнах да въртя педалите отново. Следва село Ботево, от което нямам никакви спомени. Следва дълго и монотонно каране по доста ползван (предимно от ТИР-ове) път до село Арчар. Там има хранителен магазин и възможност за зареждане с провизии. Километрите, а и селата, минават едно след друго – Добри дол, Сливата, Орсоя. При влизането
в Лом градското каране е направо отдих. Като много други дунавски градове, Лом има речен парк, който е доста красив и разходката определено си заслужава. Тук е и моят престой за вечерта – хотел-ресторант Лом. Стаичката е скромна,
но – благословено – с хубав, твърд матрак, на който кръста ми може да си отпочине след дългото каране. Според часовника, този ден съм изминал 154.62 km за 11:38:27 часа със средна скорост 13.3 км/ч и общо 777м изкачване. Пране, хапване, простиране, къпане и разходка към центъра.

Лом ми се стори доста приятен град. Има деца, които играят, центърът е спретнат и подреден, има велоалеи. По централната пешеходна улица има паметници, които се поддържат повече, отколкото изглежда на снимката:

Читалището е доста красиво:

Има обяви за театрални трупи и постановки, които ми допаднаха. Явно има културен живот в града. От другата страна на централния площад е Червената къща, едно от местата за снимане от Дунав Ултра:

Продължих и надолу по площада – магазинчета, деца, майки с бебета, подрастващи. Не знам какво е да се живее в Лом, но отстрани изглежда градът да е жив. За разлика от доста други, през които минах. Е, време е за спане и една последна снимка на залез от крайдунавския парк:

Лом, както и хотелът, оставиха много добро впечатление у мен.

Уж все си мисля, че трябва да напиша нещо и.. все някакво оправдание намирам нищо да не напиша. А не е като да не са се случвали неща.

Доста дълго ме беше страх да се пусна на нещо по-дълго състезание с колело, защото нямам никаква техника. Не само това, но и дори не мога да поддържам колело. Поради което и не правех почти нищо с колело.

Може би покрай Пламен Петков и Мартин Стефанов си повярвах, че и аз мога. Записах се на Витоша 100 и..
взех, че го изкарах.

Забравих как ми се зароди в главата идеята за
Дунав Ултра, но в крайна сметка се наех и го завърших. Започна с пътуване с влак от София до Видин. Забавяне, спиране на тока, хора, отварящи прозорци във вагон с климатик (което,
разбира се, спира климатика), чакане на локомотив в Монтана… Пътуването отне няколко часа отгоре, но вече бях във Видин.

Ден 01

Ден 02

Ден 03

Ден 04

Ден 05

Ден 06

Ден 07

Ден 08

Ден 09