Събуждам се рано, оправям дрехите и съм на улицата към 7:20ч. Пътят вече съм го минавал. Минава покрай атомната електроцентрала, където е забранено да се снима. Има голямо движение натам, явно доста хора работят там. Минавам през
с. Хърлец, стигам до бензиностанцията, където бедствах в село Гложене и с огромно облекчение я преминавам. Обещал съм си, че няма да карам повече по черен път, само по асфалт. Наблюдавам пътя внимателно, за да не мина през
проклетите бабини зъби.
Пътят продължава през с. Мизия. Преди няколко години, тук беше станало голямо наводнение. Къщите изглеждаха възстановени, но още има следи по тях и се вижда
докъде е била стигнала водата. Горките хорица. Моите драми с колелото са нищо, в сравнение с това, което местните са преживяли.
След моста се завива наляво и се излиза на път, който води обратно към Дунав по река Огоста. Пътят е от любимите ми – големи дървета от двете страни, относително слабо движение по него. Разкош. Почна да вали дъжд, който се
превърна в градушка. Е, язе моем плувам! Сложих ветровката и продължих да се наслаждавам на карането. Поне засега няма да прегрея! На входа на Оряхово има бензиностанция. Навигацията ми показва, че местната забележителност е мноооого
близо, някъде до мен едва ли, но не я виждам. Ха ха! Дидо след една година: ние живеем в свят с три измерения. Крепостта Камъка в действителност се намира до бензиностанцията, но е нагоре!
Снимка за спомен от бензиностанцията, зареждане с вода и храна и почвам да въртя нагоре към крепостта по малки улички. Язе упорито магаре, моем въртим нагоре, ама по туристическата пътека се виждат растения и е обрасла. Парен каша духа! Спирам, преглеждам Google Maps, избирам различен път. Въртя, бъркам се, повтарям, потретвам, та накрая, на май 3тото минаване покрай една къща, оставям колелото и тръгвам пеш. Пътеката е туристическа – не, че не може да се мине с колело, но язе вече съм параноик към всичко зелено. На черен път само в познати места, дето ги няма тези проклети бабини зъби!
Както и да е, пътят минава покрай една малка рекичка, след стръмно изкачване пак се стига до цивилизация и задължителното злобно куче. Ти ще ме уплашиш мен,
героят от 20+ лепенки? Какво повече можеш да ми направиш от това, което сам си причинявам!!! Още 100тина метра и се излиза на добре асфалтирана улица с добър наклон. Взема се посоката на дясно. Докато вървите, от дясната страна
ще видите скала с много малки дупки по нея и неща, които приличат на пещери.
Доста интересно. Това част от крепостта ли е? Направено от човек или естествено оформила се пещера? Когато се качих, предположих, че не е част от крепостта, защото тя е доста малка. За конкретната дупка/пещера не успях да
намеря отговор.
Съвсем скоро има бариера, равно поле и стълбички до крепостта.
За съжаление, само това е останало от нея. Строена и разрушавана няколко пъти. Близко до остатъците от крепостта се намира изоставена постройка, от която се
открива изключително красива гледка към Дунава
(не, бензиностанцията не се вижда).
Майка ми е историчка и когато бяхме малки с брат ми, тя ни разказваше части от българската история вместо приказки, което обяснява и интересът ми към такива исторически постройки. Тъй като Дунав е била северна граница на римската
империя за период от време, по поречието на реката, особено близко до вливащи се реки, древните римляни са строили укрепления. През цялото пътешествие щях да се спирам около тях, а и не малко крайдунавски градове имат останки поне от
основите на такива. За мое огромно съжаление, голямата част от тях са били разрушени преди векове, ако не и хилядолетия, та почти нищо не е останало за нас, за да му се наслаждаваме.
След тази прекрасна гледка се връщам към колелото обратно през малката пътечка. До къщата преди мостчето, където преди ме лая куче, сега имаше малко котенце. Не помня дали ми позволи да го погаля, но съм сигурен, че съм се опитал!
Защо малкото сладурче е решило да седи в пепелта, само то си знае. Може би и котките си имат приказки?
Когато се добрах до колелото, дядото от къщата, до която бях допрял Cross-a, ме заговори. Попита ме дали съм се объркал и дали с навигация съм дошъл до тук. Да, така е! Е, оказа се, че от тук, през тази малка и тясна уличка, и ТИР-ове
са се заблуждавали! Ахаххаха! Не само аз имам проблем с намирането на пътя! По живо, по здраво, тръгвам към центъра, където срещам симпатична двойка чужденци, които са тръгнали да обикалят из България. На теория, подобно на
Е3 (Ком-Емине), има международен вело-маршрут по р. Дунав. Аз бях гледал достатъчно филмчета (най-вече поредицата на Пламен Петков), за да не си правя илюзии, че мога да мина по него. Напълно, брутално, изоставен. Който е минавал
през ада на Риш – той знае за какво говоря. Ако не и по-зле. Всичко това беше само в моята глава. Не знам защо не ги заговорих. Може да съм бил вглъбен. Може да е заради лекото изкачване след центъра на изхода от Оряхово. Леко-леко, но явно съм се бил зомбирал, концентрирал се върху изкачването му. Нещо ми се върти, че се разминавахме по пътя няколко пъти този ден – когато спирам да почине четирибуквието или да пия вода.
След леките изкачвания към края на Оряхово и малко след него следва едно много приятно спускане. Който не се е спускал след изкачване, той не знае какво е удоволствието! Точно някъде из завоите на спускане и така необходимата за този ден скорост се влиза в с. Лесковец. Пламен Петков направи едно хубаво филмче с преход около местността, което силно препоръчвам. Аз презаредих бутилките с вода, хапнах, и тръгнах да
оправям един проблем, който се беше появил с колелото.
Бях си купил стойка за телефона, която ми позволява да го закача за кормилото и да използвам навигация доста удобно. За съжаление, гумичките, които го държат, се оказаха неспособни да се оправят с тъжно големите телефони, които се правят
последните години, в комбинация със спускания по павирани улици. Имах намерение да стегна винтчетата, но някак успях да изпусна едното винтче в канала. Загубих доста време да бъркам с пръсти из мъхчета и какво ли не, но не успях да го намеря. Е, явно телефонът ще седи в джоба. Може би сега,
когато по-лесно мога да го извадя, ще снимам повече? Да видим.
Забелязах и годината, когато е построена чешмата. Много мракобесен период от българската история. Култ към личността, гонения, масови гробове, масово изтребление на интелигенцията. Дано никога не се връщат!
Качвам се отново и лекият, приятен път ме откарва до с. Остров. Има магазин и пристанище. Правя задължителната снимка на пристанището и сядам да обядвам, че вече е почти 12. За мое щастие, на сами пристанището има две заведения.
Избирам си по-близкото, поръчвам това, което ще стане класика: салата, кебапчета и ПКС. Докато почивам, дочувам разговора на месните хора. Жената от заведението явно готви и за събития. Май ставаше дума за помен,
та обсъждаха необходимите поличби. И той, като мен, не знаеше какво трябва да се прави в такива случаи. Е, явно има кого да попита. Но така е на село, хората се познават и си помагат. Свикал в големия град, това ми се струва
доста приятен начин да живееш. Село не съм имал – нито Ямбол, нито Русе могат да се нарекат такива, та цялото ми детство е преминало в градове и ми е любопитно да видя колко различен е животът на село.
Стига философски разсъждения. Поне за изречение-две. След обилното ядене се подготвям психически за най-голямото изкачване през деня. Втората част от селото се намира на по-високо. 200м изкачване с колело не е нищо особено, но
тук се взема за доста малко разстояние. За пореден път се радвам, че съм с планинско колело. Скорости за изкачване – колкото ти душа иска. Въртя си, пека се на слънце, а нейде из някоя уличка излизат същите дечица, които се състезаваха с Мартин Стефанов едно от неговите видеа за същото приключение! Ахахаха! Аз си се хиля като идиот, те децата не разбират защо ми е толкова весело, че ги виждам. Дали и с мен ще се състезават? Е, аз си пестя силите, че 150км са си 150км, та си поддържам що-годе постоянен сърцетуп. Ами да,
малките сладури почват да въртят и хвърлят всичките си силички за няма и 100тина метра. Това е ентусиазъм! Разбира се, те не са минали през пубертета и нямат силите и издръжливостта на един мъж, дори с тялото на Дядо Коледа.
Шегувам се с тях и им пожелавам приятен ден.
Малко след селото изкачването приключва и ускорявам. Стигам до Крушовене и малко ме е яд, че не спах тук миналата вечер. Май това беше селото с училище-хотел? Не помня, но и не спирам за дълго, освен да снимам самолет в центъра на селото.
Е, никога не съм казвал, че мога да снимам. Ако някога някой се чудил как изглежда един мой пръст, сниман извън фокус от близо… ето, увековечено.
Много близо до самолета има и доста красив фонтан, като и напълно изоставена детска площадка.
Продължавам към разклона за село Гиген, което също предоставя възможност за преспиване. Поема се надясно, но самият разклон е доста красив.
Преди да стигна село Гиген, пресичам Искър. Мисля, че не могат да пътуват кораби по него, но е доста широк (от местни хора следващия ден щях да разбера повече).
Така и не се научих да се снимам с предната камера!
Колкото и да е красиво, най-големите ми очаквания бяха за село Гиген и Улпия Ескус, остатъците на римска крепост, за която бях чел, че е останало повече. Приятно изненадан съм, че има добри знаци за стигане до крепостта. Селото е адски западнало. Пълно с магазини, които не работят. Има хора, които живеят, но май предимно като вила, а не постоянно обитаване. На края на пътеката асфалтът свърша и Дидо, добре препатил, оставя колелото на твърдата настилка и продължава пеша. На самия вход има благословена чешма.
О, сладка вода!
Останките от крепостта действително са повече от всичко останало по Дунава, с изключение на Баба Вида. Ще оставя снимките да говорят сами за себе си.
Разкопките още се извършват и из шубраците могат да се видят неразкопани части. Последната снимка е на моето мило, изстрадало превозно средство. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да тръгвам. Прекарах не малко време тук.
Последна глътка от студената водичка и обратно на път.
След разкопките хванах алтернативния, по-заобикалящ път, който държи близо до река Дунав. Той е равен, бързо се кара през него, няма никакъв трафик, и минава през повече села, т.е. има храна и вода.
България е воювала доста в края на 19ти и началото на 20ти век – война със Сърбия след Съединението, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Много жертви сме дали и почти всяко село в България има паметници, които се
опитват да окажат вечна признателност към загиналите за нашето Отечество. Някои от тях, за съжаление, са осквернени от комунистите с техните загинали партизани, все едно е същото да защитаваш българските земи и това да избиваш българи, да извършваш атентати срещу собствената си държава под ръководството
на чужда сила. Родоотстъпници винаги е имало и винаги ще има, не само в нашата държава. Това, което е тъжно, е образователната система, която лъже поколения
български деца за тяхната собствена история, величаейки една поробителка, избила българската интелигенция. А дори не е тайна. Уж се гордеем с достойни българи като Димитър Пешев,а чуждопоклонниците го осъждат на смърт в т.нар. народен съд. Да, не е убит, но тези предатели се гаврят с редица достойни българи. А първият чужд диктатор, убиецът Георги Димитров, дори не е български граждани и не може да говори български и праща нареждания от Москва кой да
бъде убит.
Както и да е, запалих се от спомените за по-нататъчни паметници.
Минава се през село Загражден, с. Дъбован и алтернативния маршрут се слива с “нормалния” при с. Гулянци.
Остават само 24км до крайната цел за деня. Ако сте пътували из България, сигурно сте забелязали, че табелите в центъра или на входа към населените места много си приличат.
Селата минават едно след друго и достигам Сомовит. Според пътеписа, тук е последното изкачване за деня, както и много красива гледа към Дунав към края на селото (напречно на пътя за Никопол), в близост до ветрогенератор.
Е, гледката не разочарова!
Вече е 18ч, аз съм понавъртял километри и съм почнал да се изморявам. От снимката си припомням, че и тук оставих колелото по-далеч от черните пътища. Държа да отбележа много вкусните джанки по пътя към това прекрасно местенце!
То и изкачването на излизането от селото не разочарова, де, но пък за сметка на това спускането и истинско удоволствие. Вече съм много близо до Никопол. След с. Черковица се излиза на по-главен път, а близо до началото на града и натовареността се увеличава.
Селището от румънска страна срещу Никопол явно е туристическо, защото имаше доста хора със скутери, които се наслаждаваха на топлото лятно време.
Както повечето малки градчета, градът има няколко основни артерии. Като типичен крайдунавски град, има приятен парк до реката, но Дидо вече е изморен и не снима. Гледката, когато навлизате към града, е една от най-хубавите досега.
Градът се намира до скала и той изглежда приятно сгушен до нея. През една от централните улици минава река.
Със сетни сили стигам до хотела от пътеписа. Оставям колелото, качвам се до стаята, пера, къпя се и слизам долу да вечерям. Нямам сили за повече. Хотелът навремето е бил луксозен и е с голям капацитет, но е западнал и не е добре поддържан. За моите цели – перфектен. От хотелиера, който е и ресторантьор, разбирам, че има и друга група от колоездачи, които се задават. Така и не ги видях – само техните колелета когато потеглях сутринта.
Обобщение за деня: спукани гуми: 0. За пръв път от началото.
Две стари крепости, доста селца, красиви гледки. 150.96 км за 11:42:05ч, 12.9 км/ч средна скорост и за пръв път около 1км общо изкачване.