Днес, освен, че беше моят рожден ден, щеше да бъде и най-тежкият от прехода. Беше се насъбрала умора от предните дни, а изкачването през деня щеше да бъде по-сериозно дори от вчера. Първото беше изкачването на скалата, до която се
намира смият Никопол, а към края на деня ме очакваше прословутото изкачване между Ценово и главния път Бяла-Русе.
Но, нека започнем от началото. Събиране на дрехи, подготвяне на багажа, снимка с красивата чешма Елия:
Пътят е добър, но измореното ми тяло едвам изкачва скалата, водеща до с. Въбел. Тъжно, но това село изглежда в по-добро състояние от Никопол. Кратка почивка, снимка и продължавам напред:
Още няма 9, а температурата започва да се покачва. Няма да е лесно. Дори с памперс, дупето вече протестира, че толкова дни го мъча да седи на седалка. Търси ми сметка защо съм напълнял толкова много. При продължително каране по
асфалт, особено с доста изкачване, всякакви части от тялото изтръпват. Ръце, пръстите, които натискат педалите, най-милото. Това налага чести почивки, за да може пътуването да бъде приятно, а не мъчение.
Ето още една снимка от същото село:
След голямото качване, следва и спускане, което предполага голяма скорост. Знаех какво ме очаква и не исках да губя време. С изключение на станалите вече задължителни кратки почивки в центъра на селата, не снимах. Преминава
се през селата Любеново, Лозица, Бяла вода и Деков. Във село Деков завивам на север към Белене.
Станалото задължително объркване на посоката (вече нямах удобен начин да гледам телефона докато карам и се опитвах да запаметя какво ме очаква, но .. става грешки). Бях сметнал, че околовръстното е по-късно, отколкото е, но бързо се оправих. Виждат се старите места, където е имало полиция.
Дали от КАТ, или да регулират влизането и излизането от града в близост до лагера, не знам.
Важното е, че в града има магазини. Магазините означават храна, вода и – станалият абсолютно задължителен – айран!
Запасен и щастлив се насочвам към основната цел в Белене за този ден (лагера ще го посетя друг път) – древната крепост/римска митница Димум. Намира се на брега на Дунав, до самият крайречен парк.
Часът вече е 10, а Дидо го очаква още доста, та се качвам на колелото и потеглям към Свищов. Пътят излиза през околовръстното и минава покрай АЕЦ Белене. Бих снимал, но е забранено. От ляво ви се пада централата. Пространството е огромно; пълно е с изоставени сгради. От дясно се намират
земеделски култури, предимно слънчоглед. Явно сега е сезонът им, защото има доста слънчогледови семки до пътя. След края на АЕЦ-а има кръстовище. Можете да поемете на север по черни пътища, но Дидо тоя танц го е играл. Хващам хубавия асфалтов път на юг, който по-късно се присъединява към
главния път, водещ до Свищов. Малко, след като се включите към него има не малка ЖП гара към с. Ореш. Реално не се навлиза в самото село; минава се по допирателна покрай него.
При входа на града, точно срещу индустриална сграда (може би свързана с логистика – имаше доста камиони) има чешма с добър дебит – и – в тази августовска жега – студена, сладка, прекрасна вода. Спирам да утоля жаждата, да напълня бидоните и да поразтегна мускулите. Не знам за какво са ме взели, но местни шофьори, минавайки покрай мен, ми свириха с клаксона на колата. Здраве да е!
Свищов започва с индустриалната си зона, а основният път води към реката. Моята цел е центъра на града, към който има леко изкачване. Центърът е жив, има доста хора и туристи. Някъде на основния площад има красива часовникова кула:
Много ми се искаше да стигна до музея на Алеко, но беше затворен. Нямах време да чакам. Снимка за спомен.
Връщам се към центъра, обядвам и потеглям по мъките. Жегата ставаше все по-голяма, а най-трудното тепърва предстоеше. На изхода от Свищов има пищни вили. Пътят е красив и има дървета отстрани. За мое огромно азочарование,
разбирам чак сега, че тук има поредните останки от римски лагер Нове. Ако го бях видял на картата, сигурно щях да предвидя повече време за Свищов. Е, човек не може да има всичко.
След пропуснатата възможност, въртя към с. Вардим. Спирам до магазина, за да заредя с айран и продължавам към Новград. Хаха! Чел съм поредицата на Анджей Сапковски – Вещер. Много приятна поредица, ако харесвате сложни вселени и фентъзи. Философ-убиец на чудовища, който не убива чудовища, а по-скоро се сприятелява с тях, дори с вампир. Не може да има деца, влюбва се в магьосница, която също не може да зачене, но в крайна сметка отглеждат детето на съдбата… Авторът си го бива, а играта – също. Не помня дали Новгород беше
част от книгите, но присъства в третата игра от поредицата, направена като продължение на историята от книгите.
Пътят ми минава само по допирателна до града – жалко. Щях да се усмихвам повече. Точно около табелата се завива в ляво и за пръв път за деня пресичам Янтра. За мое съжаление, някъде тук тялото ми решава, че е имало достатъчно. Почти пълен колапс. Почвам да почивам все повече и повече, както и да нагъвам сладки. От опит знам това състояние, както и, че тялото ми може да премине през него. Стига да има къде да се скрия от слънцето, да си почина за 20тина минути.
Е, сянка няма, водата привършва, жегата е убийствена, но някак успявам да въртя напред в унес. Спомням си същото преживяване след прохода на Републиката и по-късно преди Котел. В такива моменти човек трябва много добре да познава
тялото си. Опасността от колабиране е истинска, а ако няма хора наоколо (както беше случая с мен), нещата могат много сериозно да загрубеят.
Аз имам късмет с това, че покрай Ком-Емине успях да се науча да слушам тялото си. Почнах да вкарвам доста Mars-чета, да пия огромно количество вода, да се движа адски бавно, да си следя пулса и да гледам да намаля усилието. За пореден път благослових късмета си, че съм с планинско колело. То има доста скорости за изкачване, а тук използвах най-ниските за движение по равно. Може да не звучи интуитивно, но при движение се създава ветрец, който помага на тялото малко да живне и реално поне моето тяло изпитва по-малко усилие да карам на ниски скорости, отколкото да бутам колелото.
В това състояние достигам село Кривна. Спирам да си почина под дърво, но вода почти няма заради тази жега. В началото на селото трябва да има чешма, но когато стигнах до нея, вода нямаше. Там някъде срещнах една баба. В това обезлюдено село да срещнеш човек беше приятно. Осведоми ме, че към
центъра на селото имало работеща чешма, нямало как да я пропусна. Благодарих ѝ, пожелах ѝ приятен ден и останах още малко да почина.
В това село е един от най-големите въжени мостове в България. Спускането надолу до р. Янтра беше бавно, защото минаваше по черен път, но не ми пукаше много-много, бях прекалено изморен, за да се притеснявам от спукани гуми, а
и носих 4 резервни в раницата. В най-лошия случай, изхвърлям 2, махам бодлите от външните и само помпам. Както и да е, малко преди моста, чужденец си е купил къща в това село и си я е спретнал приказно. Точно преди моста има малко паркче, където явно местните си правят скара. Самият мост е доста красив, а Янтра изглежда огромна.
Връщам се към колелото до спретната къща и обратно по главната улица. Всяко леко изкачване ми се струва края на света. По някакъв начин стигам до центъра на селото, където до кметството са се наредили местните. Дядо и баба гледат внуче и местните са щастливи от това, че се чува детски глас. Аз също съм щастлив, има работеща чешма. Не видях магазин в селото, може и да има.
Оплисквам се с вода, пия до насита, пълня бидоните, наслаждавам се на момента. Не помня какво се случи и защо го направих, но малко след селото, след края на изкачването, обърнах колелото и го разгледах. Най-накрая разбрах защо
Cross-чето е издавало жални звуци. Не съм бил поставил правилно едната гума; двете пружини са били от едната страна. Ето откъде са идвали и проблемите с превключванията на скоростите! Щастлив от случайността, вече всичко е наред. Сглобявам всичко както си му е реда и продължавам напред.
Някъде към края на селото, преди да оправя колелото, срещнах и бабата, която ми обясни къде да намеря вода. Хаха, пошегува се малко бабата за това в каква форма съм и как била ходила по-бързо от мен, човека с колело. Жива и здрава да си бабо, накара ме да се усмихна в труден за мен момент!
Пътят е тесен, с остри завои, изкачвания и слизания. Спусканията бяха истинска радост; завоите носеха необходимото количество адреналин, изкачванията бяха
предвидимо трудни, но този пресечен терени прелестната природа около мен ме накара да живна. Стигнах Белцов и в центъра на селото седнах да почина и хапна. Тук засякох дядо и си поговорихме. Обясних му какво съм тръгнал да правя, къде
живея, какво работя, колко е красива местността, колко голяма изглежда Янтра. Човекът се оказа бивш ТИР-аджия, вече пенсионер. Обиколил света, доста начетен. Разговорихме се за различните култури, за привичките на различните народи. Похвалих много въжения мост от предното село, Кривина. Дядото сподели, че той навремето е свързвал селото с Новград, но от години не се бил ползвал. Също,
Янтра е широка, но много плитка. Ако съм влезнал в реката, нямало да ми стигне до кръста; по-пълноводна стигала до 70см. Валяло все по-малко и реката няма вода. Много приятен спомен, а и тялото ми се възстанови от почивката. Вече не
бях пред колапс, а просто бях доста изморен.
По живо, по здраво, и аз поемам по своя път, а дядото остава под сенките на дърветата в центъра на Белцов. На изхода от селото пътят става по-широка и хубав, с леко изкачване, а аз за пореден път пресичам Янтра. Наистина не мога
да различа, че е толкова плитка.
След Белцов стигам до Ценово, където най-сетне има магазин. Провизиите намаляват, а следва най-трудното от деня – изкачването до влизането в главния път Бяла-Русе за кратко. В магазина изпивам поредните няколко айрана и солетите, които изглеждаха, че имат най-много сол. След толкова пот имам отчайваща нужда от натрий в тялото си, за да мога да задържам някаква вода. Пореден урок, този път научен от Витоша 100.
В магазина ми става тъжно. Селото е доста бедно, а вътре пазарува циганин. Човекът е млад, може би 20те, но… поръчката му ме учудва. Не помня какво взе за ядене, но взе и ЕДНА КАПСУЛА прах за пране. Не може да си позволи дори
най-малката разфасовка. По-тъжното беше, че магазинерката дори не се учуди. Имаше готова цена. За сметка на това, в магазина имаше климатик. Големите драми в живота на малкия човек.
Е, аз имам свой живот и проблеми. Излизам от магазина и почвам да катеря. 200м звучат малко, но.. наклонът си е стабилен. На всеки има-няма 100тина метра има отбивка. Явно пътят е правен старите коли, които прегряват повече от мен. Е, дупето страдаше, но, странно, сили имах. Само ме беше страх да не прекаля, та си почивах от време на време. За пръв път слязох да бутам за кратко. Оказа се излишно, по-лесно е да се върти, но все пак разнообразието помагаше. Най-лошото беше, че нямаше и едно дърво. Да, вече навлизах към края на деня, но жегата отказваше се замени с прохладно време.
След като свърши изкачването, следва кратко спускане, благословени да се боговете на колелетата, след което, малко преди село Обретеник има леко изкачване. Леко-леко, ама на мен и отне време да го изкача. Сигурно защото съм бил изморен не съм снимал, но ако помня правилно, на входа на селото имаше
нещо подобно на вятърна мелница. Или съм си въобразявал.
(След справка с Google Stret View, било е водна кула).
На края на селото има магазин, който обслужва колите и ТИР-овете по пътя Бяла-Русе. Разбира се, спрях там, изпих задължителните айрани на екс. Магазинерката онемя. Това щяло да доведе до стомашни проблеми. Мила жена,
но не ми повярва, че това го правя от няколко дена насам и нищо лошо не се е случило досега. То и до края на пътешествието нищо не стана. Вече беше почнало
да намалява слънчевата светлина, а и излизах на главен път, та включих задните светлини в режим мигане.
Включих се в главния път и… О, Боже! Аз такава скорост съм развивал само по надолнища! Ахахах! Това била разликата между някакви малки пътища и главен. Тук дори и на изкачване хвърча с над 30км/ч. Настилката е перфектна, изкачванията и слизанията са с много лек наклон, завоите също имат наклон,
който помага да ги вземаш с висока скорост. Не знам защо другите хора, минавали през маршрута, считат този участък за опасен. Аз съм свикал да карам в София, където ежедневно се опитват да ти видят сметката. Тук шофьорите ме задминаваха с много добро разстояние и всички се държаха много добре на пътя.
За съжаление, всяко щастие си има своя край. След два-три км аз завих на дясно към Две Могили. Кратко спускане, последвано от изкачване. Наблизо се отглеждат животни и трябва да изчакам едно стадо да пресече улицата близко до началото на
града.
Трябва да намеря място за спане, защото този град е предвидената от мен последна дестинация за деня. На теория в съседните села има места за спане – според пътеписа – но в Google Maps забелязвам къща за гости. Не помня разговора,
нито дали жената беше оставила телефон, но за това по-късно. Решавам да видя дали ще сваря къщата-музей на Филип Тотю.
Града има жп гара, а централата улица е учудващо широка. Малко след училището по главната улица се завива на ляво по другата голяма улица, където е паметника/гробът на Филип Тотю.
По спомен там е една триъгълна градина, като в единия край има параклис. Къщата е близо, но вече е 19ч и е затворена.
Докато се чудя дали мога да намеря човек, който да ми каже дали утре сутринта ще работи, един човек от своя стар volkswagen ме заговаря. В къщата ли съм искал да вляза – да, Е, човекът се бил прибрал у тях, но му бил съсед и можел
да ми покаже къде живее. Отивам на оказаното място. Къща има. Сладки котенца в двора – също. Хора в двора зад къщата – също. Викам, звъня, но никой не ми обръща внимание. След 5-10мин се отказвам. Явно хората искат да си починат
и не им се занимава с непознати.
Е, добре, време е да пробвам късмета си. На картата, мястото е обозначено като Къща за гости “Еделвайс”. Отивам там, посреща ме малко кученце и двама мъже на двора. Питам ги: това ли е мястото, което търся? Да, това, но собственичката е някъде вътре, да вляза да я попитам. Влизам вътре, след малко се засичаме.
– Имате ли свободно място?
– Амииии, не точно.
– Вижте, ще ми направите голяма услуга ако не трябва да въртя още 5-10км до с Иваново.
– Добре, но стаята не е оправена. Там беше една френска двойка и още не съм разтребила.
– Няма проблем, на мен ми трябва само място за спане.
– Изчакайте ме, ще ви дам чаршафи и кърпа, но съм стара и няма да мога да ги сложа сама.
– Благодаря ви много!
Жената действително е доста възрастна, получила е удар няколко пъти и част от тялото ѝ е парализирана. Не предлага храна, но и нямам нужда от такава – на идване видях заведение. Запознава ме с кучето си и почва да разказва историята
ти си. И тя се занимавала с туризъм, като млада участвала в разкритието на близки пещерни комплекси в местността, но вече е твърде стара и не може да се занимава с това. Имала бизнес в София навремето, но го оставила на сина си.
Попита ме как съм успял да намеря къщата ѝ за гости. От интернет, през Google Maps. Правя Дунав Ултра, с колело съм, от Никопол тръгнах днес. Ааа, ами че то двойката французи също били карали колело. Хм, зачудих се дали не са били чужденците, с които на няколко пъти се разминахме в и след Оряхово?
След като си поприказвахме, отидох си до стаята, изкъпах се, изпрах си дрехите и излязох да ям. Попитах бабата дали ще е ок да се прибера към 22, за да не бързам. Да, нямало проблем, то кучето веднъж като ме помирисало, нямало да лае.
Вече е тъмно и осветлението не е най-доброто, но по основните улици го има. На няколко преки е заведението, което бях видял с колелото идвайки насам. Бумти чалга, но извън моят щастлив балон, това е музиката, която народа слуша.
Стискам зъби, няма да оставя това да ми развали настроението. Имаше разочарования днес, не можах да видя някои от нещата, които си бях замислил да видя, но все пак бях успял. А и днес беше рожденият ми ден. По изключение
си позволих една бира и вместо торта хапнах мелба. Местните посетители бяха колоритни, но ще си спестя описанието. Явно всяко населено място, всяко средище
на хора, си има своите тертипи и хората си влизат в роли. Хапнал и поотпочинал си плащам сметката и се запътвам към леглото.
Не знам защо не го снимах. Едвам не се засмях! Оградата беше затворена. Е, какво пък толкова, кой като дете не се е катерил по дървета? Да, има шипове отгоре, но пък и аз не съм на 5, мога да се пазя. Прескачам оградата, а кучето, действително, вече ми беше приятел и звук не издаде. Жалко, че не бях запазил
нещо от ресторанта, за да му го дам. Поне ключът към стаята ми работи. Прибирам се и лягам. Заслужена почивка.
Равносметка за деня:
133.28км, 12:09:10ч, 11км/ч средна скорост, 1 150м общо изкачване.