За днес бях планирал да зарадвам баба като я посетя в Русе. Щеше да е кратък ден; реших да прескоча пещерата “Орлова чука”, за която бабата от къщата за гости говореше. Исках да видя Ивановските скални църкви, както и Скалния манастир Димитър Басабовски.
Татко е роден в Русе, макар родата от неговата страна на семейството да не е от там. Село Басарабово го свързвам с гробището, и нивата, където баба и дядо работеха
когато бях малко дете.
Но.. избързвам. Към 8 сутринта съм готов и тръгвам от Две Могили. Минава се по второстепенния път за Русе, който е далеч по-малко натоварен. За около 40мин стигам
до с. Иваново, където има кула:
До тук е относително равно, но към края на селото има табела към скалните църкви. Явно има европейски проект, по който се обновява пътя, заедно с вело алея! Хората още полагаха
асфалта и не всичко беше готово, но все пак е хубаво, че има хубав път към тази зебележителност. Почти веднага след завоя в дясно има лудо спускане надолу.
Не може да се развие впечатляваща скорост заради ремонтните дейности по изграждане на новия път, но като си помисля, че това ще трябва да го изкачвам и малко ми причернява. Вчера не беше лесен ден, но тъкмо ще видим какви силички са ми останали.
Новият път свърша, след което се преобразува в малък, стар път, който обаче е в добро състояние… поне за планинско колело. Още не съм карал шосейно, но не съм запомнил
впечатляващи дупки или неравности. Към края има изкачване, не не много продължително.
Местността е пълна с малки маршрути около всичките обекти на някогашната обител, но не остах с впечатлението, че може навсякъде да се ходи. Близо до началото на една
пътечка има малка беседка, на която спирам, за ѝ се насладя.
Малко след беседката има информационен център. Ако помня правилно, той не работеше толкова рано – бях пристигнал около 10ч сутринта. Точно до информационния център
има стълби, които водят нагоре към скалата, след което се влиза в манастира. Има такса за вход, а при желание – допълнителна за обяснение историята на цъкрвата и стенописите.
Ако помня правилно, селото е било долу при реката, но при строежа на влаковата линия, то е преместено горе – където сега се намира съвременното село Иваново. Поради загубата
на държавност, местните хора са ползвали скалния комплекс … за подслон. Има следи от палене на огън в не една от скалите. В църквата са живяли в скални помещения. Тя е известна най-вече със своите стенописи, които са от търновската школа, едни от малкото останали екземпляри. Една от сцените е същата, като известния таван на Сикстинската капела на Микеланджело, но направен около век по-рано. Изключително
красиво е, но е тъжно, когато човек си помисли колко сме изгубили от историята си.
Бях си инсталирал приложението за Дунав Ултра и… по регламент, трябваше да се снимам на определени места от маршрута с картата на състезанието. Снимките се качват вътре и уж получаваш някакъв сертификат или нещо подобно при качването на всичките… но аз не видях такъв :). Това обяснява защо правя жалки опити за селфи с основната, а не
лицевата камера (тя се беше счупила). Снимането вътре се оказа разрешено, но реших да не съм прекалено нагъл, та направих само 2-3. Силно препоръчвам да посетите църквата,
изключително красива е, а и се състои от няколко обекта.
На излизане се виждат други пещери, в които монасите (предполагам това е правилната дума) са живяли – “пейки” от камък, директно изковани в скалата, както и подобни “легла”.
Въпреки, че се впечатлих изключително много от гледката вътре в църквата, отвън направо онемях. Историята е интересна, но природата направо отнема дъха. Обожавам комбинацията от зелени гори и скали. Не мога да си представя колко красиво е било да живееш в селото на неговто старо място. Ще оставя само няколко снимки, за да видите за каква
красота става дума!
Има изградена пътечка, която осигурява кръгов маршрут обратно до информационния център долу.
След тази радост за сетивата се качвам обратно на колелото и почвам обратното, мъчително изкачване обратно до пътя за Русе. Добрата новина е, че има кратко спускане след
излизането на пътя до разклона за с. Божичен. Няма вечно щастие – и – типично за Дунавската равнина – всяко слизане е придружено с изкачване и така се редува доста често.
Някъде из безкрайните ниви (между другото тук има цели ниви, засяти с дини) спирам за почивка. Всеки, който е карал дълго с колело знае за задължителните дупе-почивки, в
които четрибуквието има нужда от развод със седалката.
Малко след това стига до началото на с. Бесарабово, което се оказва много по-голямо от детските спомени. Явно с баба и дядо сме ходили само до много малка част от него. Селото е разделено на две части, преди и след реката. Минава се първата част и точно след реката се завива на дясно за скалния манастир. Пътят за манастира е позападнал, така че внимавайте като карате натам. Манастирът е работещ, а до него има магазин, от който може да се закупи така любимата вода!
Малко ми се губи паметта, но май имаше кръщене когато го посетих, поради което не успях да вляза в църквата. В комплекса има няколко постройки, както и много приятна
градина с лоза. Възможно е татко да ме е водил тук като малко дете, но освен катерене по скали друго не ми беше останало в главата.
Интересно е името на манастира. Уж историята ми беше един от най-любимите предмети в училище, а пък въобще не помня, че сме имали връзки с началото на съвременната румънска
държава. Името, по спомен от 2023та, е на един от първите владетели на Влахия. Явно държавите ни са били доста свързани.
Манастирът е бил западнал през годините, но, по спомени от надписите в самия манастир, е бил реставриран от Кобургите на третото българско царство или в края на 19ти, или в
началото на 20ти век.
Манастирът е интересен и най-вероятно щеше да ми допадне изключително много, ако преди това не бях разгледал скалната църква до с. Иваново! Силно препоръчвам, отбивката от Русе до двете места е доста кратка, дори с колело. С всичкото разглеждане и почивки от Две могили до манастира ми отне около 3ч. Трябва да се има предвид, че от предишния ден бях доста изморен, поради което при нормални условия може да съкратите доста времето.
Както и да е, от Бесарабово до Русе са само няколко километра. В града се влиза под моста на главния път, към който се присъединявате след кратко изкачване. След малко каране
по околовръстното (по мой спомен така се казва улицата) завивам към центъра за поредната снимка за каталога на приложението за Дунав Ултра. Тук съм за около 4ч и 50 мин.
Татко е от Русе и съм бил много пъти тук. В моето детство беше кошмарно, защото България беше фалирала 2 пъти и нямаше никакви пари за пръскане против комари и в
градската градина можеше да видиш облаци от малките гадини, а в София след лято, прекарано при баба и дядо, се връщахме целите в пъпки като болни от шарка.
Сега няма и спомен от тези неща. Градът е изключително красив, особено центъра около операта. Ако сте чели Записките на Захари Стоянов може да се почувствате емоционално около къщата на Баба Тонка, една забележителна българска жена. Странно, в книгата сякаш къщата е на брега на реката, а в днешно време не е така.
Ако не сте посещавали Русе, силно ви го препоръчвам. Жив град, пълен с деца и майки, история и изключително красив център. Дори в моето детство денят на детето беше истински
панаир.
Приятна изненада бяха добрите велоалеи в града, или поне на някои от главните улици. Доста български градове имат да се учат от тази инфраструктура.
До този момент не исках да се обаждам на баба, за да не се притеснява докато пътувам – все пак съм с колело, а тя стара жена, ще се притеснява за мен. Ако някой ме бутне
или някъде се пребия… по-добре да не ме вижда в такова състояние. Тъй като вече съм на сигурно в Русе, а града що-годе го познавам, вдигам телефона и ѝ съобщавам
добрата новина, че ще има гости. Тя не чува много добре, та не съм сигурен, че ме разбра много добре, но е седнала на скамейката пред блока и ще ме чака там.
Да видим колко добре го помня пътя! Все пак, досега винаги съм идвал с кола и съм си помагал с навигация. Е, колелото е доста по-бавно, така че и някъде да се позавъртя, винаги мога да се възползвам от вълшебното преобразяване в пешеходец 🙂
Е, оказва се, че обърквам завоя, та трябва за мой срам и позор да включа навигацията на телефона, въпреки че съм сигурно на под 1 км от блока. Виждам картата, пляскам се по челото и след малко съм пред блока. Явно не само аз не съм в най-доброто състояние, баба не ме познава :))). До ден днешен се шегуваме с нея, но явно с колело изглеждам различен. “Аз съм Дилян, синът на Евгени”…
Все някак от двама души сглобяваме една работеща глава, разбираме се и прекарваме деня заедно.
Равносметка за деня: 55.47км, 5:19:01ч, 10.4 км/ч средна скорост, 460.0м общо изкачване.