Изпран, отпочинал, вече бях готов за приключения. От няколко дена не бях обличал напълно сухи дрехи, особено “памперсът” – тоест клин с подплънка за по-щастливо дупе.
Планът за днес беше да стигна до Силистра, един от по-дългите дни. Проблемът е, че пътят е основен и щях се “радвам” на значително движение по пътищата, поне докато не почна да се отклонявам по малките села.
Май не съм го споменавал, но явно карането на колело е семейна черта. Като малка, баба се е придвижвала с велосипед от своето село до Тутракан и обратно.
Тръгвам рано, към 7:20 вече съм потеглил. Излизането от Русе е лесно, към края на града има кръгово и леко изкачване по основния път за Силистра.
В пътеписа се препоръчва да се мине през село Мартен, но завоят е на ляво при луд трафик и прецених, че ще си спестя самоубийството. Жалко, имах желание да го посетя. Това е нещо като предградие на Русе. Бях чувал доста за него, но явно ще трябва да мина някой друг път.
Поради същата причина прескачам и с. Сандрово, но за около час стигам до гр. Сливо поле. Направо е главният път, на дясно – Борисово и родното село на дядо, Черешово. Да, заслужило си е името. Въпреки, че поради роднински драми покрай наследство, родната къща на дядо е загубена, той беше купил малка разбита кирпичена къщичка, за да има имот в родното място. Обичаше да ходи там и да работи по къщата. По мои спомени,
баба свързваше живота на село с мизерията и бедността от своето детство, та тя почти не ходеше там докато дядо беше жив. То е малко и почти няма хора в него, за
разлика от други села наоколо.
Но този ден аз съм все още в Сливо поле. Тук, по мой спомен, има фермерски пазар и адски вкусни домати през лятото.
Моят път продължава на ляво, към с. Ряхово. Този път левият завой е възможен, защото в центъра има пешеходна пътека, а и колите са принудени да се движат с човешка скорост
в населено място.
Разликата с главния път е осезаема. Почти няма коли, а пътят е изключетелно приятен. Този ден ще е последният, по който ще се движа близо до Дунава. Въпреки, че не видях реката от селото, краткото отклонение беше много приятно.
До тук бях към 9, идеално време да взема провизии от магазина и след кратка почивка да продължа към следващото населено място, с. Бабово, което ще ме отведе обратно до главния път.
В центъра има паметник на Марин Павлов, но не успях да намеря никаква информация за него.
След селото има разклон към главния път. Карането е леко и равно през повечето време, което позволява да се развива прилична скорост. Минава се до с. Бръшлен, но, по мои
спомени, пътят не влиза в селото. Малко след него следва табела за област Силистра. То хубаво има табела, ама доста да въртя!
Задава се село Нова Черна. Тук спирам за почивка и хапване.
В центъра на селото има двама дядовци и завързваме разговор. Единият беше лекар, по спомен, а другият май ТИР-аджия. Може и да се бъркам. Говореха си, разбира се, за политика. Не помня голямата част от разговора, но останах приятно впечатлен колко образован беше единият дядо. Разказаха ми историята на селото. Имало преди български села в румънско, от другата страна на Дунава. Едно от тях се казвало Черна. Там имало мина, държана от немец, който неамал българите от селото, защото работели добре. Поради някаква причина, немецът или затваря мината, или поради политическите брожения между младото българско княжество и Румъния, българите напускат
селото, пресичат Дунава и създават ново село със същото име – Нова Черна.
Колкото и да ми е сладко да си говоря с дядовците, аз имам дълъг път, а ми се иска да пристигна по светло. Натъжавам се, когато ми казват на връщане пак да спра да си поговорим, те пак щели да бъдат на пейките. В началото на разговора им казах от къде съм тръгнал и накъде съм се насочил, но сърце не ми дава да им го повторя. Кой знае колко са самотни и колко често им се случва някакъв човек просто да ги слуша
и да ги вижда като хора, а не просто старци.
Мисля, че не снимах в селото. Потеглих и не ми отне много време да стигна до отбивката за Тутракан от главния път – не повече от 30 мин.
Останах много разочарован. От разказите на баба, поне за нея като дете това е бил голям град, а сега изглежда като малко селце, с размери подобни на Никопол.
Учудващо, близо до входа на града, Ротари са изградили часовик. Не знаех, че имат клуб и в такова малко населено място!
През една от войните на Русия с Османската империя (1768 – 1774), българите от Тутракан формират доброволчески отряди, които подпомагат руската армия. Разбира се,
всички знаем какво се е случвало след тези войни – изселване на селата извън родината и кланета на останалите на родна територия. И после руснаците имат наглостта да се
оплакват, че попареният български народ ги посреща с недоверие век по късно при освободителната за нас война 1877-78ма. В Южна България нямат този горчив опит
и там е различно, но в след оттеглянето от Стара Загора набързо разбират братята си от другата страна на Балкана.
Не че не трябва да се благодарни за тази война и жертвите на Русия, но като четеш мнението на руснаците за нас от това време и ако знаеш историческия контекст ти става едно криво. Хубаво е да си знаем историята и да имаме по-голямо
самочувствие, дори пред лицето на големите сили.
След краткото лирическо отклонение към нашата история, време е да се върнем към 18 август, 2023 и Тутракан. Основната забележителност е крайбрежната улица
и музеят на лодкостроителството. Красиво е, има дух на гръцки крайбрежен град, но е доста малко. Пътят към нея е повече от разочароващ:
Въпреки това, крайбрежната алея не разочарова:
Красивото в Тутракан е крайно малко. Качвам се на колелото и се катеря обратно до главната улица, където има магазин. Пазарувам и обядвам.
От пътеписа съм избрал приключенския маршрут, който ще ме отклони от главния път през стар римски път, минаващ до реката, до с. Дунавец.
Но да не избързвам. След обяда и двата станали задължителни айрана, излизам от града и се връщам само за 200-300м по главния път към Силистра и се отклонявам отново на
север (ляво) по малък, но добре поддържан път. Стига се до с. Пожарево, което е доста малко, но подходящо за почивка и няколко глътки вода. Между другото, решението
да си взема два бидона за вода беше едно от най-разумните неща, които съм правил. В това горещо лято на дали бих оцелял само със 750мл вода. Селцето е почти празно,
но малко след него започва малък, еднолентов път. Учудващо, но този път, водещ към нищото, е с чисто нов положен асфалт.
Следващото село е с епичното име… Дунавец. Въпреки тесния път и дори още по-изоставеното село, къщите са красиви. Ако не ме лъже паметта, някъде тук, може би за втори път
през цялото пътешествие, на един завой ме подгониха кучета. Е, реших, че колелото е по-бързо от тях и се оказах прав 🙂
Някъде след селото пътят съвсем утеснява и някъде тук съвсем свършва асфлалта и почва истинско приключение. За хората със шосейни колелета – дори не си го помисляйте.
Малко преди началото на старият римски път съм направил няколко снимки за спомен. Не е особено трудно и техническо да се премине, но многото клони на неподдържаните
растения определено забавят. На места е толкова обраснало, че ме е страх пак да не спукам гума на 8+ места, а и почвам да се съмнявам, че това е правилният път. На няколко пъти спирам, поглеждам навигацията и тя потвръждава – да, трябва да се превърна в Тразан, за да стигна до следващото село.
По време на дивотията се бях концентрирал и не снимах, макар че сега, когато пиша този пътепис, малко ме е яд.
По едно време се поява “кръстовище” и отново си припомням, че съществува такова нещо като път и асфалт. Не мога да повярвам, че тук има табела за европейски вело маршрут
към кея на Малък Преславц. Хора, не се вързвайте. Прекалено много е обраснало, не си заслужава.
Аз продължавам на юг (дясно) към Долно Ряхово. Някъде тук съм загубил вярата в човечеството, пътищата, живота и всичко останало. Водата почти няма, а малкото останала е топла като пикня. Все пак наличието на асфалт и истински път ми оправя настроението, а на единия от завоите има най-красивата гледка на света: чешма. Голяма, благословена от Бог чешма, с голям (за ожаднелия Дидо) дебит и студена,
утоляваща жаждата чешма.
На един завой, към края на селото, виждам стара жена, седнала на сянка пред къщата си. Намирам сили в себе си, усмихвам се и я поздравявам за добър ден. Не всички хора отвръщат, но тази баба го направи и в този момент разбрах защо старите хора толкова се радват като им кажеш добър ден с усмивка. Явно в този момент самият аз съм имал голяма нужда от блага, човешка дума, и тази баба ми оправи настроението за целия ден! Жива и здрава да си, бабо!
Гледката между селата е красива, а теренът не е лесен; редуват се типичните хълмчета на Дунавската равнина. Но красотата е голяма – навсякъде е засято, красиви ниви
няляво и надясно, небето над теб.
Следва изтощаващо изкачване до Малък Преславец. Това село изглежда напълно обезлюдено, но, учудващо, има табели от организаторите на Дунав Ултра. До следващото село трябва
да мина през нивите. Последният асфалт е покрай един хамбар.
Малко ме хващат емоционалните травми от Видин и Козлодуй, но нали имам 4 резервни гуми, все пак? Е, веднъж се живее.
От толкова каране по асфалт бях забравил колко приятно е да караш през нивите. На места е малко опасно, защото това реално е пътят, по който минават тракторите,
та на места е малко разорано. Моето Кросче, въпреки отрицателната ми техника, обаче, се справя перфектно.
Малко е стръмно и кално накрая, точно преди влизането в с. Гарван, но гледката си заслужава. Обитаемо е, нямам спукани гуми, а къщите са от красиви по-красиви.
В началото на селото има чешма и аз, разбира се, се възползвам от хладната, животворна течност. Изпразвам затоплилите се бидончета и ги пълня наново.
Селото изглежда поддържано, спретнато, с хубави, поддържани улици, приятно зелено училище и спретната градинка в центъра.
Не се спрях в селото, почивката на чешмата ми беше достатъчна, за да възстановя силите и продължих към с. Попина, където беше и една от забележителностите от Дунав Ултра – пристанището.
Първоначално селото не ме впечатли, но в центъра видях две изключително красиви къщи и спрях да ги снимам:
Слязох към пристанището, но тук бях разочарован. Има почивен комплекс, а собствениците вееха руски знамена и се радваха на военна техника. Самото място беше красиво, но не мога да разбера чуждопоклонничеството към държава, нападнала, своя съсед от, според собствената им пропаганда, руснаци. Как ще избиваш своите т.нар. братя, след като уж сте една кръв? Умът ми не го побира. Все едно ние
да почнем да изравняваме градовете в Македония и да ги наричаме нацисти, защото искат да имат самостоятелна държава и не им допада да ги избиваме. Малоумие.
След кратката почивка се връщам обратно на пътя. Кратко изкачване на изхода от селото, след което познатият до болка хълмист път: нагоре и надолу.
Минават няколко километра и се оказвам в с. Поляна. Доста малко, изглежда цялото да е разположено успоредно на главния път. Нямаше нещо забележително, освен наличието на сини сливи. Любим плод, а за пътешественика-колоездач: безплатни
калории.
След кратка почивка на селското читалище възсядам колелото и продължавам към следващата цел: природния музей Сребърна. Много бях слушал за него, но не знаех дали ще успя да го хвана все още отворен. Все пак беше около 16:50.
След изхода на селото се качваме обратно на главния път. Главните пътища се отличават с по-плавните завои, по-леките наклони и като цяло се кара бързо. За мое учудване, към Сребърна беше почти само спускане.
За мой късмет, към съвсем малко преди 17:30 успях да стигна до музея. Поради ограниченото време имах избор: да вляза на хладно в музея и да разгледам изложбата или да се кача на колелото и да направя обиколка на резервата.
Може би направих грешния избор – отказах се от музея и се разходих из резервата. Мястото е известно с езерото и птиците в него. Самата делта, за съжаление, е недостъпна за простосмъртните. Имаше кули, на които човек може да се покатери, за да разгледа от по-високо островите от папрат в езерото. Не съм фотограф, както сигурно е станало очевидно досега, но все пак ще нахвърлям няколко снимки.
Пътечката около резервата е с насипани камъни и е доста приятна за каране. Няма някакви впечатляващи места, където да не може да се кара, освен може би някой-друг наклон, който може да впечатли уморен вело-турист. Слиза се надолу в дясно
по едни стълбички и разходката започва.
Интересно, но към края на пътеката има кошери за пчели.
Не помня колко време прекарах в резервата, но се притеснявах да не ми се наложи да карам по тъмно на главен път. Аз хубаво имам светлини, но някак не искам да разчитам на другите шофьори. Завърших обиколката и се върнах на главния път.
До Силистра няма някаква сериозна денивелация, но все пак денят е дълъг и има нужда от последна почивка.
Пътят минава през село Айдемир, което е на брега на Дунав. По спомени, едно от най-големите села в България. Аз съм изморен и нямам мотивация да разглеждам тази вечер, поради което стигам до центъра и запазения по-рано хотел Дунав. Това е
най-луксозното място, на което спах през цялото приключение. Учудващо, но за своите 4 звезди цената беше доста приемлива. Имаха вътрешен двор, в който да си
оставя колелото.
Нещо, което ми прави впечатление като софиянец е, че обслужващия персонал в София често е от студенти. Много рядко можеш да видиш децата на магазинера да помагат
при работата след училище. Из страната, за сметка на това, бармани, хората по регистратурата и пр. често са ученици. При това доста малки. Обслужването е добро, но е учудващо почти навсякъде около теб да са малки деца.
Започва добре познатата рутина – къпане, пране, простиране, търсене на място за вечеря, лека разходка в парка и заслужен сън.
Не съм израснал сред турци и техният акцент като говорят български е необичаен за мен. Любопитен съм да хвана какво точно в произношението е различно, но не успявам да го избистря в главата си. Може би някакъв странен начин на произнасяне на “х”? Този път не заговорих никого, но слушах един досаден бай Ганьо как се натресе на масата на един турски българин. Хем просеше цигари, хем се държеше
грубо, хем търсеше уважение. Златни качества, шапка свалям на турчина за търпението и възпитанието.
Този ден беше по-дълъг, а следващия щеше да е доста тежък, поради очакваните по-големи изкачвания. Добре, че предния си починах добре.
Равносметка за деня: 155.55км, 12:10:16ч, 12.8 км/ч средна скорост, 1 148м общо изкачване.