Вече за поредна година правя обиколка на Витоша 100. Опивал съм маршрута преди няколко пъти, та не виждам смисъл да се впускам в подробности.
По стар обичай, снимам се в началото и ентусиазиран:
Хващам колелото и въртя до старта на състезанието, в НИМ. Както винаги, разминавам се с други (по-бързи) колоездачи, тръгнали също от южна София. За разлика от предни години, никой шофьор в БМВ не се опитва да ме убие.
Този път станах дори по-рано от обикновено и съм рано-рано на старта. Още няма почти никой.
Засичаме се с Живко, който дава добрата идея да се набутаме възможно най-напред.
То хубаво сме заедно с Живко, но още на завоя след старта го губя. Оглеждам се, не го виждам, и си викам – всички в YouTube казват, че е време за рекорди – явно ще караме самостоятелно.
С новия Garmin Edge, който тествах на обиколката на Северозапада, както и с относително новия пулсомер, си бях казал, че ще карам нормално и няма да си давам особено голям зор. Да, ама не 🙂 Витоша 100 си е адреналин. На първоначалното изкачване почти не съм падал под 165.
На първия пункт спрях да долея вода, но малко след него започна добре познатата тапа на Владая.
Дори тук си давах зор и имах доста висок пулс! Нещо се бях абицирал, въпреки че нямаше какво да доказвам на себе си – вече го бях правил два пъти с колело. Явно така е по състезания 🙂
Single track-а мина без сериозни дами, освен една колездачка, която се опита да ме убие – при едно от многото напречни преминавания на водоснабдителните тръби тя премина първата част без проблем, но наби спирачки и слезна от
колелото пред мен. Имах избора – или да я сгазя, или да се пребия. Реших да съм кавалер въпреки изпълнението ѝ (почти всички на single track-а казват на глас когато ще спират или ако някой пред тях е спрял и/или има друга драма на пътя). Рязко натискам двете спирачки, предната блокира, задната се вдига, аз политам напред, но поради някаква странна причина не се катурнах напред, а задната гума се върна на земята. Дори този зад мен не успя да повярва, че ми се размина.
Както и да е, стигнах до втория пункт, където мернах за малко Живко. Каза, че е бил някъде в страни на старта аз като съм слезнал на асфалта.
Продължавам напред, но тази година не само е съвсем сухо, но и явно съм станал по-смел – нито веднъж не слезнах от колелото на спусканията.
Следва асфалтово изкачване, където пак за кратко се засякохме с Живко. Той се пошегува, че сега следва мъка, но мен асфалт не ме плаши, да не говорим за изкачвания по асфалт. Да, боли дупето и дланите изтръпват, но реално не е
нещо впечатляващо.
На Чуйпетльово, както винаги, има много колелета, но аз само нагъвам няколко залъка, допълвам водата и продължвам нагоре. От тук до следващия пункт често е била една от най-трудните ми части, било заради студа или
калта. Тази година нямаше кал. С малко бутане на по техничните и стръмните места стигам до Ярлово.
Тук отново се засичаме с Живко и караме малко. През цялото време се чувствам гузен, защото очевидно го бавя. По едно време слязох от колелото, защото батериите посвършиха и имах нужда да презаредя с бутане. Учудващо за мен, не съм бил много далеч от спускането към Ярема, колкото и драматично
да се чувстваше умората в този момент.
След Ярема машрутът е променен и сега се минава покрай реката. Вече спускането не е през технични корени и тн, по съвсем нормална горска пътечка. Няма повече пребивания за бат Дидо! С голям кеф стигам до следащия пункт, а след това и
до Железница. Някъде около мостчето над реката друг колоездач се оплака колко коварно е да ти мирише на кюфтета 🙂 Съгласен, но сме адски близо до финала и скоро ще можем да похапнем какво ни душа иска като се приберем!
Следва лесната, но пълна с туристи пътека до Сименовските езера. Изключително удоволствие да се кара, а туристите вече са свикнали на нас от по-бързите състезатели и само “добър ден” или “внимание, колело!” вършат работа.
Силно се впечатлявам от хората, които могат да вземат серпентините на Симеоновските езера. Язе не моем, та използвам колелото с неговите спирачки като щека и си слизам така. Този път успях да мина през камъняците и клоните
без да се пребия като куче.
От тук до финала е ясно, нагоре, надолу, но като цяло лесно и приятно каране. Последно изкачване, бясно спускане по павета и тротоари до светофара на бул. България.
Финалното спускане до финала си е чист оргазъм.
Вземам медала за участие и поглеждам времето. Личен рекорд, поредна година, този път подобрение с 2 часа!!! Наистина е била година за рекорди.
98.65 км, 9:09:17 ч, 10.8 км/ч, 1,966 м изкачване.
Помолих един човек да ме снима за спомен:
Измих колелото, обадих се на Живо. Той се забавил, защото помогнал на човек да си смени гумата.
Доволен от себе си, но не знам дали ще го направя и следващата година. Май ми се струва по-добре да си прекарвам времето по приключения и да обикалям по нови места, вместо да правя едно и също вече доста години.
Ще видим догодина.