Вторият ден трябваше да стигна до село Крушовене (май) и да спя в уникалното училище, в което е спал и Мартин Стефанов. Да, но не! Не си бях научил урока от първия ден. Точно предната вечер бях говорил с баща си по телефона и той ме попита: е, ти сигурно си си взел няколко гуми, за да е по-лесно. Аз: “е, кой луд ще ти мъкне няколко гуми, имам си лепенки, малко ли килограми нося на гърба?”. Еххх, ако можех да върна времето назад! Е, днес щях да разбера отговора на въпроса: а какво става ако лепилото и 12те лепенки ти свършат… за един ден?
Както и да е, зареден, отпочинал и щастлив, аз поемам към морето. Отново, но не по билото на Стара планина, а по асфалт с колело. Вече съм си доказал, че 150км не са нищо особено, най-вече като се има предвид, че загубих няколко
часа в аварии. Предвидените 100км средно от маршрута нямаше да ме изморят, както се притеснявах докато планирах.
На излизане от града си има кратко изкачване – част от което по павета, ако не ме лъже паметта. Не е нещо особено, но не е и за подценяване. Радвам се, че съм с планинско колело и има скорости за изкачване, та да не се изморя още в началото. Все пак ме очаква спане в незабравимо реставрирано (поне приличащо на) възрожденско училище!
След изкачването следва равен и лесен терен, който отвежда до село Ковачица. По маршрута, освен чешмичките, се учите да обичате и добре заредените магазинчета. Поради жегата се потя адски много, поради което обичам да разтоварвам със солена храна или напитки (солети, директно сол с вода – или –
любимото – айран!). Из пътеписа на Тито за Ком-Емине помня, че той зареждаше с Кола. Е, опитах, но за мен това нямаше същия ефект. За сметка на това прекалявах с айран.
Второто по-голямо изкачване за деня е около село Горни Цибър. Тъжно, но отново нищо не помня от него. Натиснах силно педалите и по хубавия главен път стигнах почти до Козлодуй. Спрях да се облекча и да почине малко дупето и видях две момичета, които пътуват с колело. Хм, не ги знам с какво темпо се движат, но може неочаквано, подобно на Ком-Емине, да имам компания за някои части от маршрута. Не ги проследих накъде са тръгнали; видях, че има кратък път до кораба Радецки и реших да го взема. Най-голямата грешка, която съм правил през живота си. Отново с мисълта, че язе съм с планинско колело и мога да газя навсякъде. Е, скоро щях да се запозная с проклятието, наречено “бабини зъби”. Това е пълзяща билка, която има адски много тръни, които минават през всичко и правят гумата на решето. Още блажено невеж, потеглих по прекия път. Започва като гранитни блокове през нивите, като след това пътят става черен, прираства
в туристическа пътека стръмно надолу през горичка, докато не се излезе на крайбрежната ивица. Там е и музеят кораб-реплика на Радецки. Оставям колелото до него и се качвам да разглеждам. Не е нещо особено, но имаше писмо от Ботев
до жена му, което ме докара до сълзи. Този човек е имал малка дъщеричка на няколко седмици… Боже, а сега има хора, които гласуват за партии, наричащи Ботев и Левски деца на въшльовци! Винаги е имало родоотстъпници, не е нещо
особено за нашето време. Имал бебенце, старите воеводи са се отказали, защото (с право) са смятали, че няма достатъчно пушки, нито време за обучение, а той не е искал да остави братята си. Поклон!
Не знам дали си личи на снимката, но това не е щастливото ми лице. На излизане от музея разбрах, че и двете гуми са спукани. Без работеща помпа се запътих пеш до най-близката бензиностанция или гумаджийница. За мой огромен късмет,
срещнах изключително сърцати хора относително близо до музея, по ул. Христо Ботев. Тук попаднах на невероятно добрите хора от автосервиз Елто. Когато ме видяха и се смилиха над мен. Първоначално исках само да използвам
помпата им за да намеря дупките по гумите и сам да си ги закърпя. Обърнах колелото, свалих гумите от него, почнах да вадя вътрешната от едната гума и единия човек си заряза работата и почна да ми помага. В следващия около час махахме тръни от външните гуми, шкурихме, лепихме, говорихме си. Тук пак имаше колоездачи, макар и да ме имаха за малко луд,
че съм се решил на токова дълъг маршрут.
Оказа се, че има толкова много тръни по гумите, че всичките ми лепенки свършиха (както и лепилото), а като напомпахме едната гума, тя направо се спука. Имах една резервна, но трябваха още лепенки и лепило за другата. От пътеписа
знаех, че има вело-магазин в града. Обадих се по телефона, лоша новина – човекът не работи, но баща му е там; той не бил разбирал много, но можел да ми помогне най-вероятно. Супер, питах хората от сервиза какво такси могат да ми
поръчат. Дори не ме оставиха да се доизкажа, единият майстор направо каза, че ще ме закара до там и обратно, ако се наложи. Натоварихме колата и към сервиза. Там вземам още лепенки и помпа, която не съм толкова тъп, че да не
мога да ползвам.
О, глупави Диляне! Поредната грешка за този ден – не си взех една кофа с резервни гуми…. защо да продължавам да кърпя гума с над 10 кръпки? Колко време, колко нерви щях да спестя, ако просто бях изхвърлил тази гума и бях сложил нова…. Както и да е, нови лепенки, ново лепило и обратно към сервиза. Там оправяме гумата. Не помня, Боже, колко кръпки имаше
това изстрадало изделие.
Благодарих, прегръщах, исках да им дам пари, но хората от сервиза твърдо отказваха и отказваха! Викат: само казвай по една добра дума за нас. Ами… ето: едни от най-добрите хора, които съм срещал, бяха в сервиз Елто в град Козлодуй!
Вече беше станало следобед и въпреки всичко реших, че бих могъл да стигна до крайната точка за деня, та почнах да въртя педалите. Няма някаква сериозна денивелация, та доста бързо стигнах до село Хвърлец, а след това и до село Гложене. Малко след моста един ТИР ми премигна със светлини и ме обля
студена пот… пак съм спукал гума? Нима Франкенщайн не е оцелял? Е, наблизо има бензиностанция. Отивам там, сядам си до помпата за гуми и почвам да лепя. Дупката я намерих бързо, но поради някаква причина лепилото не хващаше и не хващаше. След около 20-30 мин борба сметнах, че май съм готов. Напомпах леко гумата, за да видя няма ли нещо друго… но тя се оформи опасно, точно като другата, която се спука в града. ААААААА, не! Тук се усещам, че покрай силното разочарование от дългото лепене на гуми съм забравил най-важното:
РЕЗЕРВНА ГУМА. О, Диляне, как може да си толкова зле… Е, всичко е лесно и очевидно когато гледаш назад. Когато емоциите са силни, всичко останало отстъпва.
Добре, няма да се предавам. Тая гума няма да я бъде. Влизам в бензиностанцията за пореден път, но не за храна и вода, а за да питам: има ли транспорт до Козлодуй или спане в селото? За спането, направо как не ми се изсмяха… За транспорт – нямало. Добре, мисли, мисли… Излизам навън, паркирала кола. Е, който не пита, той не печели. Питах го човека: може ли да ме закара до
Козлодуй, до еди-кой-си-адрес (магазина за колелета), па от там ще се оправям все някак си. В началото не се съгласи, но вече момичетата от бензиностанцията бяха почнали да се притесняват за мен. Едната се оказа, че познава шофьора,
та го помоли да ми помогне и човека склони. Ето, има добри хора и в с. Гложене – бензиностанция Косаня.
Качвам колелото, тръгваме за града. Пристигаме отново във веломагазина. Бащата на магазинера:
– Човек, какво се случва, не те ли видях по-рано?
– Да.. Гумите не издържаха…
И тъй, обяснявам набързо какво е положението. Не разбрах защо шофьорът държеше да влезе с мен в магазина и да ми бъде адвокат. Почна да се кара много грубо на стареца. Стана ми адски неудобно. Когато искаш някой да ти помогне
(работното време свършваше, а следващия ден магазина нямаше да работи). Сега трябваше да го играя психолог: да успокоя топката с шофьора, да се извиня на милия старец, да притъпя обидата от накърненото му самочувствие и да не
обиждам шофьора. Пфю, добре, че обичам да чета такива книги. Съвет, ако не сте попадали в такава ситуация. Искрено приемате всичка и всякаква вина, използвате предимно позитивни и добри думи към двете страни, поемата
инициативата в разговора, изтъквате своето невежество в света на колелетата, колко много оценявате едновременно помощта на магазинера и това, че шофьорът
иска да помогне и да се застъпи за вас (много е важно да сте искрени и да се стремите наистина да виждате възможно най-добрата интерпретация). Благият тон прави чудеса. След като потуших ситуацията, старият човек се оказа, че
всъщност разбира доста от колелета и направи ми смени гумата, без да приеме допълнителните пари, които му предложих. Взех 4 резервни гуми в допълнение на
тази, която беше сложена на колелото и си обещах, че няма да карам извън асфалт! Благодарих сърдечно на възрастния човек за доброто отношение и излязох от магазина. Колелото е ЗДРАВО, най-сетне.
Излязох от магазина и се обърнах към шофьора. Благодаря ви много, че ме закарахте до тук, спасихте ми пътешествието. Премълчах колко грозно се държа с дядото, въпреки, че още ми беше криво от случката. Разбира се, предложих му пари; след кратък ритуал на престорена скромност си оправих сметките и се разделихме.
Следващата мисия беше да си намеря хотел. E, Козлодуй е голям град. Първи, втори, трети хотел – нямат места. Уау. Е, това не го очаквах. И място за спане ли няма да си намеря? Както казваше преди години един youtuber: never give up, never surrender! В пътеводителя има няколко хотела,
почвам да звъна поред. Най-накрая намерих работещ: на телефона беше младо звучаща жена. Обяснява как да стигна до хотела, но нещо не я слушах, защото съм свалил Google Maps за offline навигация за северна България. Разчитах на приложението, вкарах името на хотела и хайде, въртя натам.
Проблем! Хотелът има два адреса. Обаждам се на дамата, аз отвън, тя също, не се виждам. Добре… казвам къде съм, на коя улица и тн. Тя: даааа, объркали сте се, този хотел е затворен, другият се намира на един-коя-си улица, чакам ви там. Ей, и с карта не мога да се ориентирам. След малко мотане и съм
пред хотел Сони, на съдбовната за мен ул Христо Ботев. Срещаме се с любезната хотелиерка, тя ме настанява,
показва ми къде да си оставя колелото и ме оставя сам в хотела.
Забелязах странни звуци от предната гума, направих клипче и го изпратих на приятел, който разбира от колелета. Не помня какво ми отговори, но сега, година по-късно, знам какво е било. Неправилно поставена гума, която се върти едва забележимо наляво-надясно и от време на време докосва и накладките.
Няколко дена по-късно осъзнах какво се е случило и го оправих. Ей, здрави ги правят тези Cross-ове. Браво на Монтана! Дори неандерталци като мен не могат да ги счупят!
Е, след цялата тази Одисея, колелото е живо, аз също, имам място за спане, но изоставам от плана. След бърз душ, пране и простиране, вземам пътеводителя и излизам да вечерям. Бях предвидил да карам по 100-120км на ден, но ето, че
този ден минах много по-малко, отколкото трябва. Докато хапвам, преглеждам местата за спане, преглеждам разстоянията и.. мисля. Явно нямам проблем да карам по 150км на ден. Добрееее, разстоянието до Никопол е горе-долу толкова. Смятам, мъдря, разпределям и съм доволен. Няколко дена каране малко повече, но ще се сместя в предвиденото време.
Обобщение за втория ден: 63.6км, 9ч общо време, 4 от които съм се движил и не съм лепил гуми, средна скорост – 9.2км/ч.