Имах запазено спане и се запътих направо към хотела. Учудващо, такситата не искаха да ми вземат парите до Брегово. Уау. Е, все тая, ще въртя до там и ще си имам по-дълго Дунав Ултра (накрая моето се оказа малко над 1000км). Храна, лягане, спане. Ранно ставане. Снимка на колелото, докато още е здраво:
Лицевата камера на телефона не работи, поради което авто-снимките са с предната. Не особено сполучливи:
Както и да е, с пълен стомах и заредена докрай вода, на 13ти август, към 6:30, почвам да въртя педалите. Към 8 достигам до Брегово. Все още не съм на началото на официалния маршрут. Кратка почивка и снимка:
Официалното начало на маршрута се води село Куделин. От Брегово до Куделин разстоянието е доста кратко – взема се за около 20мин:
Тук трябва и да отбележа каква всъщност е основната част на това вело-пътешествие, особено ако тръгнете сами – като мен. Има списък от точки, на които пожелателно се снимате. Има различни начини, от които може да се мине. По утъпкана пътека (т.е. асфалт) – или по дивото.
Сега, година по-късно, пиша по спомени. Гледам снимките и си припомням какво ми е било в главата. Не снимах много-много, защото просто исках да си почина. От работа, от ремонти, от ежедневието в София. Почти единствените снимки
са именно от точките от маршрута, където трябва да се снимаш на дадено място.
И така, следващото населено място по маршрута е село Връв, където трябва да се снимате до реката. Някога е имало пристанище, а самата снимка е на табела, която отбелязва 840тия километър:
В селото, по пътя към пристанището, има доста голяма улица, с остров между двете платна. Там има табела за вечната дружба между Куба и България. Като човек с много силно мнение против комунизма, реших да не снимам тази част от селото.
Нейде до знака се пада дере. Докато правих снимката, чух звук из храстите. Викам си: човек слязъл да се облекчи. Оказа се приятен човек. Поговорихме си с Димитър; беше доста впечатлен на това, което съм тръгнал да правя. Не знам защо
хората се подценяват толкова и се впечатляват от неща, които могат да направят доста по-добре от мен. Аз съм дебел и не съм във форма вече от няколко години.Както и да е, обещах му да пращам снимки. Дано намери отпуска и да направи
това пътешествие!
Продължавам напред. Ново Село изглежда доста спретнато. Много красив център с часовникова кула. Пълно с колелета, които местните ползват, за да се придвижват не само в селото, но и между съседните села. Центърът е доста
спретнат. И нещо доста важно за това пътешествие: вода!
За съжаление, в моето детство България беше адски бедна. Въпреки, че нашите въобще не бяха бедни, просто нямаше пари за много неща, а най-вече: пътуване. Поради което въобще не познавам България. Все съм имал някакви оправдания да не
пътувам: трябва да спестявам пари за обучение в чужбина, трябва да работя в своята компания, защото няма кой да ме замести, нямам пари, защото съм в труден период, прекалено зает, прекалено дебел, контузен… какво ли не.
По вдъхновение от Пламен Петков, реших, че мога да пътувам из България с колело. Е, следствие от всичко това, аз не познавам България. Ама въобще. От всички приказки из медиите, както и в интернет, бях останал с впечатление, че всички села в Северозапада са на полуразпад. Досега това, което виждах, беше доста смесено. Имаше изоставени села, но имаше и такива, които изглеждат доста спретнато. Това, което не очаквах, обаче, е къща за гости, която изглежда 10/10 – поне отвън. Малко към края на селото се открива приказна
гледка към Дунава, както и адски красива изба/къща за гости с много скъпи автомобили около нея. Е, къщата не я снимах – все пак съм тръгнал да карам покрай реката – та нея снимах. Някак не може да се предаде красотата през една снимка.
След като бях завършил Витоша 100 с колело, някак си бях повярвал, че мога всичко. Или по-точно: през всякакъв терен, пък ако ще и да бутам. Е, те краката могат, колелото също, но гумите – не. За тези мъки: по-късно. Именно с тези съждения бях решил да избирам приключенската пътека от пътеводителя, която ме прекарва през нивите. Да караш по асфалт дълги разстояния води до всякакви схващания, които предимно липсват при каране по черни пътища.
Моят път ме отвеждаше през село Флорентин и разклон към село Ясен. От първото нямам никакви спомени, второто беше адски изоставено и голяма част от къщите бяха изоставени. Като подготовка за приключението бях свалил Google Maps на
телефона за ползване без интернет връзка, както и картите на BGMountains чрез приложението Cartograph. Превключвайки между двете, успях да намеря пътя през нивите след село Ясен.
Ох, че кеф! Наистина е много приятно да се кара по черни пътища! Ето затова съм си взел планинско колело, а не шосейно! Черният път върви през нивите и въпреки,
че на картата се движа доста близо до Дунава, реката не винаги се вижда. Пътят отвежда до стара помпена станция преди село Гомотарци, откъдето отново става асфалтов. Станцията май още се ползва, защото имаше лаещо куче. Това,
разбира се, не ме спря да си набера малко сливи от пътя точно до портата. Малко стръмно слизане и след това изкачване, но си заслужаваше, дори само за вкусните плодчета. Почна да се стопля и май някъде тук се намазах със слънцезащитно масло. Поради жегата и не снимах. Самото село беше полу-изоставено и нямаше какво да се снима. От него се излиза на направо главен път и се следва река Дунав към селата Кошава, Кутово и Антимово. На последното не е особено лесно да се ориентира човек накъде е Дунав мост, но отново навигацията помогна. Стигнах максимално близо до реката и направих снимка за спомен:
Вече беше 11:37, но не бях гладен, а този ден бях решил да стигна до Лом. Сред задължителните снимки присъстваше Баба Вида, та настроих навигацията за там и почвам да въртя педалите. Отново минавам през моста, през който минах
сутринта, както и кръговото. Обаче нещо усещам, че задната гума не е наред. Покарах още малко, но погледнах надолу и се убедих, за мое нещастие, че още в самото начало съм спукал гума. Е, досега не бях сменял, нито лепил, гума, но бях гледал доста клипчета и уж имах всичко необходимо. Предната помпа за гуми беше изпаднала по време на Витоша 100, та сега имах нова… която не бях ползвал. Бутах колелото и стигнах до баба Вида, там се бях решил да лепя. Седнах на една скамейка, свалих гумата и почнах да търся спуканото, за да го залепя. Не виждам, а то вече като напълно спихнала, нямаше какво да слушам. Реших да припомпам леко и да слушам и пипам с пръсти. Грешка, голяяяяяяяма грешка да не пробвам помпата поне веднъж. Настискам, пухтя, но нещо не правя като хората и въздух вътре не влиза. Лошо няма, викам си, ще бутам до
най-близката бензиностанция и там ще се оправя. Ако намеря магазин, който работи, ще си взема и нова помпа. Снимка на нещастния Дидо и почвам да бутам няколко километра до най-близката бензиностанция:
За мое огромно щастие, относително близо срещнах един баща, който почистваше колата си. Видя ме, съжали ме, та ми помогна хем да залепя гумата, хем да извадя тръните, хем да напомпам. Не помня да сме си разменили имената, но до ще
го помня дълго с добро! След няколко часа мъки потеглям наново. Настроението беше доста скапано, та не правих снимки.
Излиза се откъм индустриалната зона и се кара по основния път Видин-Лом, който е доста натоварен. Малко след село Дунавци трябва да се завие на ляво, което става с доста търпение и чакане да се появи дупка в трафика и бързо
шмугване. Вече е лятна жега, аз се катеря нагоре и не знам какво да мисля. Дали да съм благодарен затова, че намерих помощ, или да ме е страх, че пак мога да спукам гума в нищото с помпа, която очевидно не мога да ползвам. На една отбивка гледам два чифта очи ме наблюдават. Дами, практикуващи най-старата професия. Нали уж слязох от главния път? Как да е, аз бера душа от жегата, те се опитват да не се смеят на бедстващия колоездач и така. Горките жени, каква
ли житейска история имат? Нямах сили да ги разпитвам и продължих напред. По някое време се появиха дървета и теренът се поизравни, а карането стана по-леко. Или някъде тук, или измежду близките селца, се появи… ВОДА!!!! Направена от местния ВЕЦ. Благослових ги тези мили хора, водата беше
поприключила, а дебитът беше доста голям.
В Цар Симеоново имаше беседка, на която седнах да обядвам.. Близо до мен, буквално отсреща ми, местните ползват плажа за печене на слънце и туризъм. След като хапнах се качих на колелото и почнах да въртя педалите отново. Следва село Ботево, от което нямам никакви спомени. Следва дълго и монотонно каране по доста ползван (предимно от ТИР-ове) път до село Арчар. Там има хранителен магазин и възможност за зареждане с провизии. Километрите, а и селата, минават едно след друго – Добри дол, Сливата, Орсоя. При влизането
в Лом градското каране е направо отдих. Като много други дунавски градове, Лом има речен парк, който е доста красив и разходката определено си заслужава. Тук е и моят престой за вечерта – хотел-ресторант Лом. Стаичката е скромна,
но – благословено – с хубав, твърд матрак, на който кръста ми може да си отпочине след дългото каране. Според часовника, този ден съм изминал 154.62 km за 11:38:27 часа със средна скорост 13.3 км/ч и общо 777м изкачване. Пране, хапване, простиране, къпане и разходка към центъра.
Лом ми се стори доста приятен град. Има деца, които играят, центърът е спретнат и подреден, има велоалеи. По централната пешеходна улица има паметници, които се поддържат повече, отколкото изглежда на снимката:
Читалището е доста красиво:
Има обяви за театрални трупи и постановки, които ми допаднаха. Явно има културен живот в града. От другата страна на централния площад е Червената къща, едно от местата за снимане от Дунав Ултра:
Продължих и надолу по площада – магазинчета, деца, майки с бебета, подрастващи. Не знам какво е да се живее в Лом, но отстрани изглежда градът да е жив. За разлика от доста други, през които минах. Е, време е за спане и една последна снимка на залез от крайдунавския парк:
Лом, както и хотелът, оставиха много добро впечатление у мен.